"Красота!", възкликнах за пореден път на един перфектно оформен кадър от Frankenstein на Гийермо дел Торо. В споменатия кадър на масата на учения по призвание, некромансър по душа Виктор Франкенщайн (Оскар Айзък) стои сгънато човешко тяло с разтворена кожа на гърба, оголваща гръбнака.
Гротескна картина за някои зрители, но пък толкова в духа на мексиканския режисьор и така детайлно и естетически изпипана, че е трудно да не се възхитиш.
Frankenstein визуално е най-върхово олицетворение на това що е филм на Гийермо дел Торо - чудовищно дизайнерско начинание с размах и внимание към детайла.
Носителят на "Оскар" така подхожда и към сценария си, търсейки правилния път да адаптира иначе трудна за адаптация книга. Смело играе на "клъцни/срежи" със сценарните си скалпел и конец, махайки сцени от романа на Мери Шели, добавяйки други, променяйки трети. И макар в голяма степен резултатът да е успешен, ясно проличава неговата собствена позиция, замила сивото от оригиналната творба.
Вижте трейлъра тук:
Редно е да обобщя сюжета на историята, която всички сме чували, но не всички са чели в книжния оригинал (направете го, струва си).
Виктор Франкенщайн (Айзък) е обсебен от идеята си да пребори смъртта. От малък носи в себе си травмата на загубата и е решен да докаже, че с правилния заряд искрата на живота може отново да пламне дори във вече мъртво тяло.
Във версията на дел Торо той намира подкрепа в банковата сметка на търговец на оръжие, който - иронично - е готов да вложи пари, спечелени със смърт, в изследване на едва ли не вечния живот.
Не е спойлер, че Виктор успява - докосва се до божественото, само за да бъде изгорен от постижението си и смазан от сянката на съмненията, познати на всеки създател. Сякаш типично за човек на науката (или за всеки човек?) прави всичко за постигане на целта, а после осъзнава, че не е осмислил последствията. И решението му е още по-типично човешко - разруха.
Оскар Айзък се вихри в едно почти театрално изпълнение, докато персонажът му тръгва от заразителния научен ентусиазъм, минава през вълни на отчаяние и разсейващата омая на греха, за да достигне до дъно, което сам е изкопал.
Контрапункт е трагичният образ на Създанието (Джейкъб Елорди) - гигантско, съшито от човешки части същество, отритнато от своя "баща", когато той разлюбва неговата "майка" - науката.
Именно подходът на дел Торо към Създанието - или Чудовището, ако предпочитате - е мястото, на което сценарият губи от своята тежест. Посланието на новия Frankenstein е, че истинските чудовища сме ние, хората. Може би подценявайки публиката, новият филм се опитва да ѝ даде това послание наготово, възможно най-ясно.
Дори рекламният слоган гласи "Само чудовищата си играят на Господ", директно визирайки Виктор.
Дел Торо явно и неприкрито симпатизира на Създанието/Чудовището, избирайки страна в отношенията между него и Виктор, с което лишава и двамата от сивотата, дарена им от Мери Шели.
"Чудовищността" на Създанието е демонстрирана основно в откриващата, наистина впечатляваща сцена, в която то без жал се разправя с група моряци в замръзналия Север. По-нататък удобно се пропускат други негови отвратителни деяния, които са доказателство, че въпреки вида и начина си на създаване то таи в себе си и добро, и лошо, "по образ и подобие" на създателя си, човека.
Дори видът му - от избора на хартбрейкъра Елорди за ролята до по-"гладкия" дизайн на съшитото тяло - сякаш целят да предизвикат не страх, а смесица от съжаление и възхищение.
Същевременно Виктор е оставен да потъне в лошотията си. Разкаянието му за това, което е сторил, тук е опростено под формата на историята на баща, отрекъл се прибързано от детето си, а не като готически Опенхаймер, с право тревожещ се, че е отворил Кутията на Пандора.
За зрителите, които не са чели романа, тази критика към оползотворяването на двамата основни персонажи е напълно пренебрежима. И все пак за мен това си остава големият минус, който ми стоеше като неприятна холивудизираща кръпка върху иначе великолепно съшитото филмово произведение на дел Торо.
Frankenstein е сглобяван с кеф и му личи. Носи гордо визуалния почерк на създателя си, което го прави наслада за очите (кървавочервените ръкавици на Виктор са любимия ми детайл).
Ако го гледате без твърде много задълбаване и без мозъкът ви да прави препратки към книжния оригинал, ви очаква чудесна история за страшните последици на човешката самонадеяност. Тема, така актуално и за нашето съвремие на безумна надпревара кой пръв ще създаде свръхинтелект, докато на заден план стои въпросът "Ами после?".
Защото в крайна сметка, само чудовищата си играят на Господ, а чудовищата сме ние, хората. Нали стана ясно? Да, добре. Да не остане съмнение само.
НАШАТА ПРИСЪДА ЗА FRANKENSTEIN: 4 от 5 кафенца
