"Да се говори за пари не е секси", казва моделът и инфлуенсър Яя от филма на Рубен Остлунд - "Идиотският триъгълник", секунди след като келнерът носи сметката на масата. A приятелят ѝ Карл я поглежда и ѝ задава най-логичния въпрос за неговото милениал поколение: Защо да не обсъдим силата на финансите.
Защо наистина? Появи се генерация от хора с освободено мислене, които не очакват, че джентълмените на 21 век са длъжни да черпят еманципираните дами. Но пак разпределението на силите по линията богатство-бедност си остава тема-табу.
Още се счита за неприлично, когато приятели, а понякога и романтично обвързани, извадят дебитните карти на масата и споделят открито колко харчат и къде отиват парите им.
В тази област се носят повече недомлъвки, отколкото откровено споделени истини по очевиден аргумент. Парите са равни на власт, властта на контрол, а контролът - на доминация.
Веригата автоматично означава, че човекът с по-анемичните ресурси във връзката следва да се чувства подчинен и зависим. Или като малко дете в близки взаимоотношения. Такива, в които има секс.
Разбито от този ъгъл казаното от Яя (Шарлби Дийн) е точно на място. Да се говори за пари не е секси.
Но режисьорът на "Идиотският триъгълник" притиска персонажите до степен, в която те трябва открито да обсъдят материалното си положение, защото и Яя, и приятелят ѝ Карл (Харис Дикинсън) се намират някъде в пирамидата на финансите.
Започнал като любовна свада за плащането на сметка в ресторант, филмът на Рубен Остлунд постепенно преминава към по-социалните проблеми, свързани с неравното разпределените ресурси между хората. Лентата ни кара да погледнем към слоевете в обществото заедно с плюсовете и минусите, които тези класификации създават.
Още с първите сцени на "Идиотският триъгълник" се запознаваме с три социални пласта, разположени на една луксозна яхта.
Първият е на богаташите. В него влизат Яя и Карл, които заради красотата и последователите си в Instagram получават куп безплатни екстри като почивка в открито море. В заможната класа са още олигарси, наследници и международни търговци.
Втората прослойка е тази на обслужващия персонал, ръководен от капитан Томас (Уди Харелсън). Те са на борда, водени от желанието да издоят колкото се може повече богатите си клиенти, като в замяна им подарят пълното си раболепие.
С изключение на капитана, целият екип на кораба е подчинен на идеята, че на милионерите не отказва, независимо от абсурдността на претенциите и оплакванията им.
Третото съсловие на борда е армията източноазиатски чистачки, чиято работа е да бъдат невидими: оправят легла, мият под и тоалетни незабележимо, за да оставят илюзията на богатите гости, че не оставят нещо противно след себе си.
Взаимоотношенията между трите групи на борда върви, както може да се очаква. Състоятелните представители тънат в изобилие, работническата класа им постеля червени килимчета с угодничеството си, докато тайно скандира "Пари! Пари! Пари!", а чистачите живеят като мишки в дупка.
Най-ярката картина на това социално неравенство е съставена с капитанската вечеря.
Каймакът от богаташи е поканен да се запознае с капитана и междувременно да се наслади на изтънчено меню от няколко курса. Но малко след като сядат на масите, корабът започва да се клати, а милионерите, обхванати от повсеместна морска болест, повръщат един през друг в ресторанта.
Ако досега преяждането, препиването и пренасищането са ви звучали като отнесени понятия, сцените, в които богаташите на "Идиотският триъгълник" покриват подовете и тоалетните чинии с повърнато, ще ви дадат кристално ясна представа за консуматорството, с което човек може да прекали.
Количеството е огромно. Най-грозният образ, с който изобилието от пари някога е излизало на екран. Но за късмет на елита, има кой да им служи.
Тази динамика на отношенията обаче не продължава дълго, защото след инцидент, при който яхтата потъва, част от гостите и прислугата се озовават на изолиран остров. А там дебелите банкови сметки и реномето не са прийом, който гарантира оцеляване.
Поставяйки героите си в различни условия, Рубен Остлунд се заиграва с най-древната схема, по която се строи едно общество - размерът на финансите. Едни ще са на върха, други ще са лакеи, а трети ще прислуга, като разделянето зависи само от местоположението.
В една среда дадена група ще плува по-добре, но в друга обстановка пирамидата може да се обърне и условно - слугите да се превърнат в господари.
Самите хора сме така устроени, че имаме нужда от йерархия и от материални инструменти, чрез които да класифицираме обществото: красота, пари, достъп до ресурси. Колкото и да подхвърляме благородните идеи за равенство и филантропия, благата няма как да се разпределят равномерно.
При някои видимо ще надделяват, а това ще създава неравносилни взаимоотношения между магнати, работници и прислуга, даже в нашето уж освободено от старите концепции общество.
Утешаващото и в същото време - обезсърчаващо, е, че в "Идиотският триъгълник" никой не е пощаден. Дори в страната на несметните богатствата е пълно със скотове, пред които бедността изглежда като сбъдната мечта.
