Този филм не е за хора със слаби сърца.
Не, това не е кървав хорър с клане и изкормени черва, а свръхреалистична антиутопия за ядрен апокалипсис. "На брега" има своите предшественици - книжният оригинал на британеца Невил Шут от 1957 г. и екранизацията му от 1959 г. с Ава Гарнър и Грегъри Пек.
Телевизионната адаптация от 2000 г. обаче е максимално близо до съвремието ни и до технологичния свят, в който се намираме.
Сюжетът е наглед простичък - в Северното полукълбо става ядрена война и всичко е изпепелено до корен.
Благодарение на географското си положение Австралия е незасегната пряко от адския конфликт, но радиационният облак сигурно и не особено бавно пъпли към северните части на континента-държава.
Оцелял е и екипажът на американска военна подводница, която ще търси пристан в Мелбърн.
Оттам нататък започва надпревара с времето - подводницата получава мистериозно криптирано съобщение някъде от далечния Север на САЩ, а един достолепен учен смята, че там, много на север, може би радиацията се е разсеяла и районът е годен за живот.
Единствените, които могат да се докопат дотам, са подводницата и нейният екипаж в мисия, която или ще покаже, че човечеството има бъдеще, или ще докаже, че най-накрая сме успели да се самоунищожим с ядрени бойни глави.
А в Австралия вече раздават специални хапчета за самоубийство...
Филмът стиска за гърлото още в началото, когато политиците обещават, че ситуацията е под контрол, и държи до последния кадър.
Сюжетът събира цялата възможна палитра от характери - овдовял от войната капитан (в ролята - Арманд Асанте), сплотено семейство с новородено дете, пропила се измамена жена, която стоически приема края, бохем с бърза спортна кола, който няма нищо против да загине с 200 км/ час в нея...
Няма да е особен спойлер, че "На брега" не е с щастлив край.
След средата на филма режисьорът Ръсел Мълкахи ("Шотландски боец", "Възкресение") сякаш пъха топка пресован памук в гърдите и тя остава там и доста след финалните надписи. Именно тогава надеждите за хепи енд се изпаряват и започва истински и прекалено реалистичен ад на малкия екран.
Мълкахи е извлякъл максимума от Асанте и по-безизвестните му колеги, които се раздават далеч над нивото "телевизионна драма".
Не е пресилено да се каже, че "На брега" може да докара кошмари на по-чувствителните души и да ги накара да сънуват как те самите ще посрещнат ядрения апокалипсис.
Нещо повече, финалните минути ни карат сами да влезем в дилемите на героите, всеки от които живее последните си дни на Земята както намери за разумно. А моралните казуси, както виждаме в лентата на Мълкахи, не само не се изчерпват, а и се засилват в края на света.
Филмът е директен юмрук в лицето на оптимист, който смята, че ако не той, поне някой някъде, в някое кътче на планетата ще оцелее и ще възроди човечеството.
И именно тази безнадеждност, описана още в романа на Шут, всява най-много размисъл, която нерядко след края на "На брега" върви със суеверно почукване на дърво.
Смело мога да твърдя и че това е един от много, ама много малкото случаи, в които филмът превъзхожда книгата. В екранизацията всичко е толкова буквално изложено пред очите, толкова брутално изобразено без спестяване на неудобни истини и гледки, че книжният оригинал избледнява.
Oще повече, че нито книгата, нито филмът изпадат в излишен розов и напудрен пацифизъм.
Ужасяващият финал е далеч по-силен от хипарски призиви за мир и разбирателство.
И е толкова въздействащ, че след него определено са необходими няколко минути за преосмисляне на видяното. Най-вероятно не на някой бряг, но задължително в тишина.
"На брега" от 2000 г. е наличен в платформата на Disney+
