Луис Шуадрън е име, което в България е познато предимно на професионалните музиканти. За цял свят той е момчето с валдхорната, впечатлило Дейвид Бауи и Radiohead.
У нас Шуадрън ще представи соловия си проект Sky White Tiger (в превод - небеснобял тигър) заедно с барабаниста Майкъл Маккилкън.
Биографията му е повече от зашеметяваща - магистърска степен от най-престижното училище по изкуства в света - Julliard School. Работа на щат като композитор в Nylon Studios NYC, чийто изпълнителен директор го нарича "единственият музикант с толкова енергия и тонове опит, работещ с гениите на музиката".
Майкъл Маккилкън
Свирил е рамо до рамо с Дейвид Бауи, Radiohead, Руфъс Уанрайт, Елтън Джон, Полифоник Сприй и много други, музикантът пристига в България въоръжен с позитивното си мислене, мечти за невъобразими приключения и разбира се - валдхорната си.
Как научава за България? Покрай друг забележителен музикант.
Това е барабанистът Майкъл Маккилкън, който заедно с музиканта Дейвид Ван Вит посещава България през 2016 година по време на европейското турне на групата Odysseus Finn.
Майкъл Маккилкън
След завърщането си в САЩ, Майкъл показва на Луис няколко снимки от живописните улички на София край Софийския университет, както и от Стария град в Пловдив и Велико Търново.
"Само няколко кадъра бяха достатъчни. Буквално бе очарован и решихме да направим това турне. Аз лично не си правя планове, но си бях обещал да се върна в страната ви заради топлите хора и любовта им към изкуството", разкрива Майкъл в интервю за Webcafe от САЩ.
И така Небеснобелият тигър, който Луис си представя като въображаем приятел, а Майкъл - като защитник на младежкия дух, се приземяват в София за концерта на 20 септември в Терминал 1.
"Небеснобелият тигър" на Майкъл и Луис
С тях на сцената ще се качи и нашумялата с новия си хит "Mysery" DESY, която взриви класациите в последните седмици.
"Свирим в стил сайк-поп. Това според мен е хубава музика, на която можеш да танцуваш със собствените си видения. Подходяща е за късно вечерно бягство през гора, пълна със светулки. Приглушаваш светлината, затваряш очи и танцуваш със себе си, мислейки, създавайки, разсъждавайки", обяснява Майкъл за Sky White Tiger.
Психеделичният поп е стил в рок музиката, който залага на иновативните звукозаписни техники и ефекти.
Сред пионерите в жанра са известни групи като The Doors и Бийтълс. Сайк поп-а набира скорост в средата на 60-те години сред британските и американски групи, като Грейтфул Дед, Джеферсън Еърплейн, Джими Хендрикс Икспириънс, Крийм и Пинк Флойд.
Върховете си този музикален стил достига в периода между 1967 и 1969 година с Лятото на любовта и фестивала Удсток, превръщайки се в международно музикално движение, свързано с широкото разпространение на контракултурата.
Повлиян е от екзотичната етномузика, като индийската, например. Затова Луис и Майкъл се запалват и по българския фолклор. Вече имат свои любими български народни песни и смятат да ползват подобни мотиви в някои от следващите си творби. Познават имена като Исихия, Оратница и др.
Луис пише текстовете на парчетата, които са негова лична истина за живота. Майкъл казва, че думите му носят лечебна сила. Двамата се срещат, когато Луис чува групата Odysseus Fin на живо. Впечатлен е от барабаните, които превземат цялото тяло на Майкъл докато свири. Самият той признава, че сякаш танцува по време на изпълненията - толкова силно усеща ритъма във вените си.
И двамата свирят на няколко инструмента. Майкъл започва с цигулка преди ударните, а Луис минава през пиано и кларинет.
Луис Шуадрън и Майкъл Маккилкън
Изборът на валдхорната като основен инструмент всъщност е лична история на Луис. Невероятният си живот започва в Лос Анджелис, където дядо му събира малки квартети от немски и еврейски фолк песни. След това свиква "оркестъра", съставен от Луис, сестра му и баща му.
"Изпълнявахме ги пред цялата рода в неделите, преди традиционната вечеря в дома на дядо и баба. Дядо свиреше на флейта и кларинет, баща ми - на тромбон, сестра ми - на цигулка, а аз - на валдхорна. Всъщност именно дядо ми повлия да избера валдхорната - случи се около две години преди тези импровизирани семейни концерти. Искаше да свиря на инструмент, който да не е така популярен, за да може да ме отведе на места, на които цигулката и кларинетът не могат", казва Шуадрън.
Връщам го в детството, което помни ясно, но никога не е говорил за него. Казва, че всъщност никога не е споделял толкова за себе си - дори в американските си интервюта. Отбелязва, че репетициите при дядо му са били повече от сериозни.
"Помня напрегнатото усещане, казвах си "това не е игра". Дядо ми беше етномузиколог в университета и един ден ме заведе на лекциите си. Накара ме да демонстрирам на пиано нещо просто за забавление на студентите му, после ме заведе в стая на приземния етаж, където съхраняваха инструменти от цял свят. Не включи лампите, осветлението беше като слънчева завеса, идваща от прозореца.
Показваше ми всеки един инструмент, поизтупваше го от прахта и изглеждаше сякаш може да засвири на всеки един ако пожелае. Беше като някакъв вълшебник на музиката".
Така опиянен и вдъхновен Луис се впуска в потока от тонове и полутонове, който съпътства съдбата му. Казва, че комбинацията от музикално семейство, отдаденост, смях и мистицизъм оформят възприятията му за мелодия.
"Дядо ми почина две години след тази обиколка в университета. Бях на 10 и си мислех, че духът му живее в звуците на валдхорната ми, която именно той ми предложи да избера в момент, в който търсих насока. Мултиинструменталист съм. Когато ме питат на колко инструмента свиря, казвам, че никога не са достатъчно", разкрива Луис.
Идеята за създаването на Sky White Tiger го съпътства през целия живот. Усеща, че в музикалния бранш всички предприемат следващата стъпка според собствените си успехи и неуспехи, равносметки за изгубено време, неправилен фокус и трудни времена.
"Ние, музикантите, сме скитащите и нетърпеливите. За мен е чест да работя под крилото на най-големите изпълнители на века, но истината е, че съм срещал всеки един от тях в различни етапи от собственото си развитие като мислител и глас.
Тези гениални артисти са ми напомняли да се държа здраво за тази част от себе си, която има властта да ме вдъхновява. Sky White Tiger е тази част. Мисля, че в живота има моменти, когато срещаш точните хора и ситуации, които дават усещането, че си на правилния път. Обичам да си сътруднича с други артисти защото самата идея за соло кариера ми изглежда някак самотна и егоцентрична - с нетърпение очаквам всяка следваща колаборация. А може би е време и за българско сътрудничество", споделя Луис за създаването на "тигъра".
Като съдбовна описва и срещите си с Дейвид Бауи и Radiohead.
С Бауи се запознава посредством работата му с Polyphonic Spreе.
"Групата откриваше концертите на Бауи няколко месеца по време на едно от последните му световни турнета през 2004 година. Всяка вечер трябваше да пеем и свирим рамо до рамо. Той и неговата банда в рок шик одежди, а ние в нашите различни, монохромни мююмюю (хавайска широка рокля) с цветовете на дъгата. В една от тези вечери Бауи дойде да ми направи комплимент за лилавата ми дреха. Каза ми, че лавандуловото лилаво е любимият му цвят.
Аз отговорих: "О, да, лило-як избор!" и той се усмихна, оставяйки ме да се чудя дали е доловил играта на думи, с която от притеснение се опитах да го впечатля. Но той все пак си беше британец с типичния английски хумор. Сега като ви разказвам това се чудя дали ще успеете да го преведете на български, за да е смешно", казва Луис.
Луис Шуадрън
Sky White Tiger съществува вече близо 9 години. Името на проекта се явява като в сън.
"Представям си този въображаем приятел като съзвездие, което всеки може да види в различна форма, да събуди различна асоциация. Дава свобода на мисълта и духа"
Казва, че докато говорим за това, сякаш чува музиката на Вангелис и Яни. Възприема хората по света като оживяла митология. Особен е с философското си отнасяне и съвсем естествено си го представяме в монашеско уединение у дома - в редките случаи, когато почива.
"Обикновено, когато съм вкъщи, обличам нещо едноцветно, това е забавното при мен. Знам, че съм малко закъснял и че хората не гледат добре на тези, които се обличат в един цвят, но така ми харесва. Наскоро си купих кимоно - кара ме да се чувствам добре, когато съм облечен така. Тогава се запознавам с тази част от себе си, която не иска да прави нищо в този момент. Концертите ми ме вадят на показ, Турнетата ме водят извън страната ми".
Казва и че любимата му театрална постановка е претъпканото метро в средата на лятото, в което трябва да прекараш не повече от 10 минути до спирката си.
"Когато си между спирките под земята, това кратко време ти се струва цяла вечност. Тогава започвам да си представям бъдеще, в което ние в мотрисата сме единствените хора, останали живи. И че трябва да пренаселим планетата отново с това, което е останало от нея. Ужасяваща мисъл. Виждах хора, които се разтапяха буквално от жегата. Виждах нарастващ скандал. Виждах плачещи деца, усещах напрегната тишина от хора, които изглеждаха доста приказливи.
Представях си романтика между очевидно неподходящи един за друг двойки. Чувал съм от Майкъл, че имате впечатляващо метро в България. Ще му разкажа за моето виждане за пътуването в него", шегува се Луис. И препоръчва любимата си в последно време постановка - дяволски "умният" рок мюзикъл "Хотел Инфинити", създаден от Майкъл.
От този кратък разказ разбираме, че Луис е с развинтено до краен предел въображение, но всъщност говори като в притча.
"Всички сме на това телено въже - на хиляда метра от всяко безопасно място - движим се с различните темпераменти и нива на увереност, имаме различни усещания за себе си и за другите, с толкова много вътре в нас и толкова малко, което да ни поддръжа стегнати и в кондиция извън нас. Нуждаем се от музика, за да ни накара да паднем, да се отпуснем. Когато слушате хубава музика, не забравяйте да използвате бедрата и раменете си, когато влизате в тъмнината й".
Самият той създава музика чрез диханието.
Импровизира, диша, издиша, както майка дава живот на новородено. Прекарвал е по 24 часа в репетиции и концерти. Такъв е случаят и с Radiohead по време на турнето, в което е гост музикант.
"Това е един от онези моменти, които не си очаквал да се случат, но пък знаеш, че е било писано. Съдба. Нещо като изпълнено предсмъртно желание. Любима банда са ми от много години и буквално се чувствах благодарен, че са ме забелязали.
Сдържах се да не се изложа - да не започна да говоря твърде превъзбудено и да споделям прекалено много или да не изпадна в състояние, в което да се крия по ъглите като психопат, което горе-долу ме описва какъв съм извън сцената. Радвам се, че срещата се случи, когато бях на години, на които имах 5-членна банда и един готов албум зад гърба си.
Нареждайки се на една линия с тях на сцената можех да видя колко усърдно работят, колко са талантливи, уравновесени и уважаващи се. Като другите ми приятели от другите музикални формации, в които съм участвал и свирил".
Има и една смешна случка, която и до ден-днешен го кара да се усмихне.
"Стояхме с Джони Грийнууд и Фил Селуей в почивките преди сцената и ги попитах: Мислили ли сте си някога да свирите 8 последователни нощи в Медисън Скуеър и всяка една нощ да е посветена на отделните ви алубми преди Moon Shaped Pool? Джони въздъхна дълбоко, после се изсмя каза, че почти не си спомня всички музикални фрагменти от това текущо турне, та какво остава за миналите". Тогава разбрах, че това са моите хора, без излишен фалш и самоувереност"
От Луис можеш да научиш и как да лекуваш разбито сърце. Има си рецепта, според която трябва да си готов да си пуснеш музика, която си слушал, когато си бил щастлив и с "цяло сърце". Тогава поглеждаш ръката си и си представяш, че светът е там, между линиите й.
"Запомни, в дланта ти..."
Казва и че в това интервю е разкрил всичките си тайни. Като например, че е първият...:
"Първият 15-годишен, който бе ескортиран с полиция от тоалетната на летището в Чикаго за това, че се упражнява на валдхорна в кабинката. "Нарушавам обществения ред" - така ми казаха. Явно не съм бил достатъчно добър и е трябвало да свиря повече", шегува се Луис.
А за край разказва и последния си сън.
"Три сестри орисници ме заобиколиха покрай казан с нещо като цветна яхния, в която бях потънал. Издърпаха ме гол и с капеща боя от мен. От кръста надолу бях платно за рисуване. Запяха в хор, че светът има нужда от "целия ми потенциал" и че има нещо или някой, който трябва да открия в България през деветия месец на тази година - всяка Орисница ми показа по три пръста и се събудих.
Ще се видим през септември!"
