„Яденето ми е голяма загуба на време и затова гледам, докато го правя, да чета или да пиша нещо...", казва Ерол от Уикеда - пънк-фънк-рок-ска идолът на самоиронизиращите се неудачници, според когото е много трудно да говориш на обикновения човек за неща, които не са свързани с хранене...
Като казва, че ще дойде при нас в 10 сутринта, е буквален колкото в повечето си текстове, затова и няма какво друго да му предложим освен кафе - горчиво.
Поводът е не само новият (от части рециклиран) видеоклип на Уикеда, които избухнаха в пика на прехода, и на чиято музика продължаваме да реагираме както с краката, така и с главата.
Пука ни за нея, колкото за оная липсваща част от музикалния бизнес (извън пачките на големите чичковци в големите деколтета) и въпреки че положението не е цъфнало (като ябълките по време на дебютния албум на Уикеда преди десетина години ), с малко ероло-идеализъм в кафето, денят се доживява по-лесно.
Наскоро каза, че човек като има желание, може да направи нещо добро и за 14 стотинки - колко струва видеото към новото ви парче "Кой съм аз"?
Ами, те нашите клипове никога не са били високобюджетни. Първият ни клип към "Боби" например струваше 4 лева и 80 стотинки - толкова беше сметката в заведението, в което си говорехме с един пич, който снима с камерата...
Иначе историята с новия клип е супер странна, защото това са кадри от Ню Йорк, където бяхме с цялата група през 2001 г. Имахме едно парче "Нощен влак", в което се пееше "как ще ида в големия град, ще се махна от това село" и снимахме клип за него с една любителска камера. Но понеже нищо не стана с тези кадри, а мина доста време откакто не сме пускали клип, се сетих за тях и реших да пробвам.
Сам го монтирах, като сложих някакви филтри, защото качеството беше доста лошо и нямаше никакъв фокус. Просто въпрос на малко играчка. Като инвестиция на пари е нищо, но като време ми костваше по 12 часа на ден цял месец цъкане пред компютъра, което, ако трябва да ми се плати по 4 лева на час, сигурно ще е доста сериозна сума...
Аз всъщност никога не съм харесвал клиповете, затова и умишлено не влагаме много в това. Понякога картината размива малко нещата, а аз обичам да си я представям, слушайки музиката - а не режисьорът да ми слага някаква визия в главата.
Заради цитати от текста, като "тук съм за малко... отлитам за Сириус", ми се искаше всичко да звучи по-глобално, откъснато от някакви дребни, национални темички... Не съм търсил точно послание, просто като усещане ми се вързаха двете неща - текстът и цялата тази обстановка с уличните танцьори.
Свързано ли е това с някаква носталгия по Ню Йорк?
Може би. Градовете по принцип винаги са ме плашили, но Ню Йорк е галактика и, както обичам да казвам, това е единственият град, в който бих живял - след Божурище. Там се почувствах като у дома си още на третия месец.
Моментът, в който получих зелена карта обаче, съвпадна с целия шум около Уикеда и "Боби" - едва ли не бяхме големи звезди в България, с награди на ММ за група, албум, за не знам какво още...
И докато бях в Ню Йорк, трябваше да реша дали да остана и да бачкам каквото намеря, да уча и да се опитам да подредя живота си, или да се върна тук, въпреки че имах подозрение, че като музикант в България ще стигна някакъв таван, който няма да мога да прекрача, и ще се върна в изходна позиция. И подозренията ми се оказаха верни... Тук, така или иначе, каквото и да направиш, винаги се налага да се бориш с дребни несгоди, без накрая да виждаш някакво движение.
Имаше ли бизнес модел зад целия шум около „Боби"?
Чак сега разбирам, че е имало. Защото тогава нямахме представа как се прави музикален бизнес. Тогава никой не вярваше, че инвестицията в някаква пънк група може да донесе приходи. А донесе. Ние сме продали около 30 000, може би и 40 000 копия от албуми, които вероятно са донесли голям приход на хора, чиито имена не искам да споменавам.
Но ние не спечелихме. Защото тогава не го осъзнавахме. Когато това се случи, а то се случи много бързо, се появи един синдром, който и досега не мога да преодолея: "Ами ще дойдете ли да свирите?" "Да, ще дойдем". А не: „Ще дойдем, ама за какви пари става въпрос..."
И досега има такова нещо при нас. Което от една страна е грешно, от друга правилно - защото преди да питаш за пари, направи това, което можеш добре...
Какви са вариантите да можеш да си плащаш сметките за тока с музика?
Сега точно се опитвам да измисля някакъв модел на бизнес мероприятие около цялата тази работа. Но колкото и да го мисля, винаги се връщам на темата за отчисленията. Беше излязло преди време едно каре в един вестник, че парчето "Боби" е въртяно 3000 пъти за една седмица и било звучало само в София на всеки 7 минути...
Докато бяхме в Германия преди няколко години на интервю в едно радио, попитах от любопитство какви са отчисленията за авторски права - казаха ми, че са около 10 евро на минута. И аз като почнах да смятам, се получи доста сериозна сума...
Вие колко получавате?
Смешно е - аз получавам около 500-600 лева на година като автор на текста и на една четвърт от музиката. Но, добре, да го оставим това. Свирим в един клуб, пак в ония години на известност, всяка сряда в продължение на година. Наскоро се видях с диджея, който тогава работеше там, и той ми каза, че тогава са минавали по 1200 до 2000 човека на вечер.
И аз смятах, смятах - да речем, че входът е бил 3-4 лева - и пак се получи някаква сума от около 4000-5000 лева на вечер. А ние получавахме 600- 800.
Ето още един бизнес модел, който е съществувал, но ние не сме имали представа, че сме можели да печелим от това. Толкова бяхме доволни, че можем да свирим нашите неща, а не някакъв репертоар от евъргрийни - и да получваме даже пари за тая работа, че въобще не сме се замисляли, че можем да се издържаме с това. И това се превърна в модел, който се пренесе в годините и продължава и до днес.
Може ли един музикант да бъде добър мениджър на самия себе си?
Това би било добър вариант, защото така или иначе такова звено липсва - посредникът межу музиканта и публиката. Творците обаче по-скоро са хора, които витаят в небесата и правят всичко за идеята...
А тези, които се занимават с менажирането, са точно обратният тип. Хитри, дребни бизнесмени. Гледат как да изкарат някоя стотинка по най-бакалския начин. Без да имат някаква по-обща концепция, да не говорим за идеализъм.
При нас не се случи това - да работиш с един артист заради преспективата, че той ще се развие във времето. Нашумяхме много в един момент и дойдоха някакви хора, които казаха "супер яко, много готино, дай сега да ви издадем албум" - след като го бяхме записали и си бяхме направили касетки сами, които оставихме в ОЧЗ. Те се продадоха набързо, хората си ги разменяха и презаписваха и вече знаеха за нас...
Съгласен съм, че шоубизнесът по света е най-рискованият бизнес - влагаш в нещо, което не се знае дали ще успее и затова не искам да говоря лошо за тия хора, които се занимават с това у нас. Но сме чували за т.нар. А&R-и в нормалните страни, които ходят с едни тефтери по дупките, търсейки някоя нова група. Докато тук чакат да видят някой, който хората вече са харесали...
Тук каква е ситуацията на ъндърграунд сцената?
Със сигурност има потребители на тая сцена, които могат да се увеличат, но трябва широк екип, някаква PR машина. Защото тийнейджърите слушат чалга заради средата си, зарибяват се един друг, но напоследък усещам, че сред тях не е толкова куул да се слуша това и се създава някаква критична маса млади потребители, които си търсят пънкарската музика. Но тази машина трябва да е много стегната и концентрирана и да не очаква печалба утре-вдругиден.
Има такива хора, като Марто от "Строежа", който наистина много работи за ъндърграунд сцената и се опитва да направи каквото може. Доколкото знам винаги е на ръба, но продължава да го прави. И ако се появяват още такива хора, има шанс.
Да, но и музикантите се лигавят - как като фен на Сърмата Хари да се вдигна до "Строежа", при условие, че той все пътува на стоп и не е сигурно дали ще се появи на собствения си концерт...
Ха-ха, да и аз съм му абсолютен фен. Но наистина има такива случаи. Пънк музиката е анархия, но не и когато става дума за работа. Трябва да се бачка като в завод. Затова и самите групи са виновни понякога за положението, в което се намират.
Освен това се оплакват - тук е зле, не ни разбират, хората са тъпи, селяни са... Някои се изживяват все едно са в Лондон, но хората усещат тези неща и си казват - отивам да си слушам Милко Калайджиев, защото е искрен. Дано не бъда разбран погрешно.
Какво ще кажеш за парадокса, че новото ви парче може да се изтегли безплатно от сайта ви, докато други го предлагат срещу известна сума?
Ами... какво да кажа. Пуснах го в сайта, след като видях коментар в един форум, че парчето е много яко и коментиращият искаше линк, за да си го свали. Като се разрових в Интернет, излиза един от тези сайтове, в които ти предлагат две опции - да изчакаш няколко минути, за да го дръпнеш, а за бързо сваляне да си платиш 50 цента например... Ядоса ме по-скоро това, че парчето е рипнато и качеството му е доста гадно. И аз си казах, така или иначе хората ще го свалят, по-добре да го пусна на нашия сайт.
Добре - като не си мислиш за пари, правейки музика, за какво си мислиш?
Сещам се за онзи човек, дето е оставил онези рисунки на животни в пещерата Ласко, и се чудя какво е очаквал. Със сигурност не е очаквал да му донесат някой бут или да изкара някой лев...
Според мен по-дългосрочната инвестиция е в това да вярвам, че когато албумът ни стане готов, хората ще си го купят. Защото има една група хора, които развиват някакво самосъзнание и се опитват да си плащат данъците, осигуровките и да си купуват албуми... Ще ми се да запазя някакъв идеализъм.
Разбира се, на 9-о число ми става безкрайно гадно, когато трябва да си платя единия заем, на 19-о си казвам, че ще трябва да почна да си ценя труда, а на 29-о, при третата вноска, вече започвам да си казвам край - безплатни неща никога повече. Но като платя и третия заем, си казвам - абе все някак ще се оправя.
Може ли една провокация - щом на музикантите им се налага да работят нещо друго, може би така музиката им достига по-лесно до "бедните, унижените и оскърбените...", както определяш феновете си. А и всяко ново поколение ви слуша...
Работейки, не им се налага и да правят компромис с музиката си, но според мен и това оправдание не е достатъчно добро. Колкото до музиката на Уикеда, понеже в поп културата границата между културата и кича е много тънка, с нещата, които пиша като текстове, се опитвам да балансирам по тоя ръб. Да говоря за някакви съществени неща, да описвам състояния и подсъзнателни процеси на обикновения човек.
Много се плаша от отчуждеността на модерното изкуство. Когато споменах рисунките в пещерата Ласко - те са говорили на човека по някакъв начин. Да говориш на обикновения човек за неща, които не са свързани с ядене, е много трудно. И има опасност да паднеш от другата страна - пошлото, вулгарното, баналното, грубото.
И моето обяснение за това, че всяко следващо поколение продължава да ни слуша, е, че поне засега не се откъсваме от нашата социална основа, от работническата класа.
Към кой от петте албума на Уикеда имаш най-специално отношение?
Може би първият, „Революция". Спомените ми за него са за слънце, пчели и едни цъфнали ябълки.
Каквото и да си говорим за парчето „Боби", то не е станало просто ей-така - дошло ни е вдъхновението и - бум, направили сме го за един час. Години минаха докато изкристализират идеята и стилът - да бъде ска, да се върже с текста... И все още хората ми казват, че това е албум, който можеш да слушаш отново и отново без да ти омръзне и издразни.
В следващите има някакво напрежение - синдромът на втория албум. Трябваше да доказваме, че наистина заслужаваме тоя успех, който сме имали с "Революция". В тях имам любими парчета като текстове, но се усеща една такава тягостност. Може би трябваше да бъдат разпределени по-дълго във времето, да сме по-спокойни, когато ги правим.
И сега се надявам новият абум, който ще излезе след дълъг период, да е подобен на първия като усещане. Имам чувството, че правим нещо само по себе си добро и дори да не го оценят днес, ще го оценят утре, след десет години. Просто човек понякога изпада в такова състояние...
На 17 декември Уикеда свирят в рок бар Fans
