Стокхолмски музикален синдром

Кой доминира в попчартовете? Шведи, дори и да не го подозирате

Харесвате ли шведска попмузика? Отговорът почти гарантирано е "да", макар че надали можете с лекота да назовете някой съвременен изпълнител, роден в Швеция.

Падате ли си по "Hot N Cold" на Кейти Пери? "Please Don't Leave Me" на Пинк? "Since U Been Gone" на Кели Кларксън? Или по новия албум на Тейлър Суифт "1989", половината от който е създаден от шведа Макс Мартин?

"1989" се продаде в почти 1,3 млн. копия само за една седмица, което го прави най-успешния албум в дебютната си седмица след "The Eminem Show" през 2002-ра.

Албумът на Суифт е важен момент за музикалното влияние на Швеция, но нови албуми на произхождащите от същите географски ширини Тове Ло и Mapei допълнително потвърждават факта, че шведският саунд в момента на практика се е превърнал на еквивалент на глобалния език на попмузиката.

Първите шведи, доминирали чартовете, бяха ABBA, през 70-те години.

После за кратък, но пък бурен период ги наследиха Ace of Base - в началото на 90-те години.

Понастоящем Мартин, дебютирал като вокалист в метъл бандата It's Alive, преди да стане професионален създател на песни за други изпълнители, е създал или повлиял на създателите на голяма част от шведския поп от последните 20 години.

Той и неговата група съавтори са хората "зад кулисите", пишещи предимно за мегазвезди, повтаряйки класическия модел на "писане на конвейр", използван от толкова различни изпълнители като Франк Синатра, Джордж Джоунс и Уитни Хюстън. (Тази "екипна" работа не намалява личната слава на Мартин в Швеция, където ликът му скоро ще се появи на пощенска марка).

И както показва случаят с Тейлър Суифт, шведският поп няма нужда реално от шведски вокали.

Мартин прави първия си голям пробив в САЩ през 1997, с "Quit Playing Games (with My Heart)" на Backstreet Boys.

Той е работил и с шведката Робин, от чийто дебютен албум "Robyn Is Here" излизат два хита, оглавили чартовете. После той работи за друга бой-банда от 90-те, 'N Sync, и за Бритни Спиърс. Всъщност това, с което безспорно ще бъде запомнен Мартин, са някои от най-известните хитове на Спиърс, като " ... Baby One More Time" и "Oops! ... I Did It Again".

През 2004, Мартин започва да работи с нюйоркския музикант Лукас Готвалд, по-известен в музикалния бранш като Dr. Luke, и променя подхода си.

Двамата започват да налагат тежък саунд, възраждащ усещането на китарните поп-банди като Cheap Trick, и лансират силни вокали на фона на мощни китари за солови изпълнители като Кларксън и Пери.

В последните години Мартин работи с друг дългосрочен партньор - Шелбек, който също е швед; заедно те продуцират голяма част от "1989" на Суифт. Припевите на Мартин рядко изглеждат прекалено тежко написани или сложни като текстове - първоначално те са сдържани, и после се задълбочават, достатъчно добри, за да вълнуват, но не толкова мелодраматични, че да наподобяват опера или метъл.

Нещо в стил "Hot N Cold", "... Baby One More Time", "Teenage Dream", "I Want It That Way".

Всъщност звучи естествено, но изобщо не е лесно.

И Стокхолм, и Нешвил са центрове за професионални текстописци, композитори и продуценти; самата Суифт е автор на парчета още откакто е навършила 14 години.

В известен смисъл и шведският, и нешвилският поп залагат на житейските удоволствия.

Феновете очакват определени постоянни характеристики - къси парчета, ефектен саунд, емоционални пикове - и искат и някои неочаквани моменти, където се намесва индивидуалността на изпълнителя.

Суифт, както много критици отбелязват, реално зарязва кънтри-аудиторията, за да направи "1989", който тя нарича "първия си документиран, официален поп-албум".

Но Суифт реално вече е направила доста добър поп-албум през 2012-та - "Red", в който Мартин и Шелбек също участват - в три от парчетата, включително и мегахита "We Are Never Ever Getting Back Together". "Red" е поп-разкриването на Суифт.

"1989" е по-скоро "Now That's What I Call Swift!" - привлекателно съчетание от перфектно изпипани, познати като саунд, лъскави поппарчета, които улавят типичния й ентусиазъм и жизнерадостност, но пропускат отличителните части на нейната индивидуалност.

Суифт се е наложила като бранд, отличителен поне толкова, колкото и символът на Батман, и е нужен е доста фонов шум, за да се засенчи този характерен неин саунд, но "1989" някак успява да го постигне.

Много от песните в този албум биха могли да бъдат написани и за други певци; парадоксално, това всъщност е най-уникалното в този албум на Суифт, а не преходът от един стил към друг.

Тове Ло, чийто дебютен албм "Queen of the Clouds" излезе през септември, е по-слабоизвестна за масовия слушател, но доста по-модерна.

Въпреки че Суифт сама по себе си генерира плашещо голям процент от парите, все още печелещи се в музикалния бизнес, тя някак си е останала с "по-старата" версия на шведския поп. Ло е писала хитове за други, включително Шер Лойд, както и за Каролин Хиелт, половинката от Icona Pop.

Тя е и член на екипа текстописци и композитори на Мартин и Шелбек, наречен Wolf Cousins. Парчетата на Ло обаче включват само композиции на нейния собствен творчески екип, не и на менторите й.

Саундът й е характерно съвременен: простичък, електронен и непретенциозен.

Стилът й е близък до този на разнородна група изпълнители като Лорд и Лике Ли, които се чувстват перфектно в свои води в дигиталния свят. (Ло впрочем също сочи за вдъхновение Робин; и двете са учили в музикалното училище "Ритмус" в Стокхолм).

Ло минава за хедонист, отказващ да изпада до хаоса.

Най-нашумелият й хит "Habits (Stay High)", е посветен на употребата на наркотици, за да забравиш бивше гадже. Тя обаче не залага на изтъркано рециклиране на рокаджийски сюжети - вместо това героинята й вечеря в банята, посещава секс-клубове, за да се разсейва, и се опитва като милиони преди нея "да избие мисълта за него от главата си".

"Habits (Stay High)" разказва за саморазрушителен порив, но "Moments" залага на различен вид прегрешение: Ло се самообявява за "атрактивно парче".

Тя пее: "Имам си своите моменти... понякога съм убийствено чаровна".

Стилът й е конкретен и директен. Тя обича да изпитва удоволствие, без да се оправдава за това или да изпитва вина и без да обвързва това с някаква изкуствена теория за трансцеденталното.

За разлика от много други изпълнители, Ло открито признава, че шведският поп си има специфични характеристики.

По нейни думи, за него са присъщи "ясни, но прости текстове, много мелодика и малко меланхолия или мрачен привкус, за да не бъде твърде захаросан или наподобяващ дъвка за ушите".

Три части формула, една част индивидуалност.

Малко по-сложна версия на шведския поп се долавя в "Hey Hey," дебютния албум на Мапеи, американка от либерийски произход, родена като Жаклин Мапей Къмингс в Стокхолм и преместила се в Бруклин на 18-годишна възраст.

След ранен дебют като рапер, Mapei пуска един от доста успешните поп-сингли на 2013-та, "Don't Wait", съавтор на който е Магнус Лидехол, изгряващ шведски автор и продуцент от ерата след Мартин.

Парчето е открито романтично, с демонстративна сантиментална нотка, балансирана от достойния музикален фон. Mapei изпълнява текста бавно, с много паузи, и задържа посланието до краткия, но пламенен припев: "Не чакай, докато направя грешка, не чакай, докато се боря. Спечелил си сърцето ми, без съмнение, не чакай цял живот".

Точно съответстващ на описанието на Ло за идеалната шведска поппесен, "Don't Wait" звучи приятно призрачно, но апетитно, без да е твърде захаросана.

Остатъкът от "Hey Hey" преминава през нервна комбинация от стилове: бавни парчета за по-възрастната аудитория; нещо като осъвременен американски соул, наподобяващ Адел и Ейми Уайнхаус; малко изолиран рап и шумни китари.

Като подгряващ изпълнител за концертите на Лике Ли в Radio City Music Hall през октомври, Mapei вече звучи уверено и агресивно, макар още очевидно да не се е определила напълно накъде ще се развива като творец.

Ако "1989" е перфектно ефективен продукт на много професионалисти, "Hey Hey" изглежда като началото на обещаваща кариера. Няма значение обаче дали Mapei ще се сблъска с някое и друго препятствие, стига да запазва "стокхолмския синдром" в музиката си.