По незнайна, но зловеща причина, хората са запленени от смъртта на музикантите. Без съмнение, поне донякъде, това се дължи на усещането, че тези, които харесват нечия музика, чувстват, че по някакъв начин познават и създателя на тази музика.
Или е заради това, че смъртта на прочути музиканти е новина от световен мащаб, докато смъртта на някой старец в апартамента от другата страна на улицата едва ли е забелязана от някой извън тесния кръг на семейството и приятелите му.
Пък и може би е, защото музикантите изглеждат по-склонни да приключват живота си сензационно - убийство, самоубийство, свръхдоза, самолетна катастрофа.
Дори най-сериозните хора се настройват леко шеговито при темата за смъртта на музикантите.
Грейл Маркъс, критик, не особено прочут с хумора си, посвещава цяла статия във Village Voice от 1979 година (която впрочем може да откриете в неговата нехумористично наречена колекция "Във фашистката баня") на класация на смъртта на различни звезди. В нея той дава точки според досегашния принос към музиката, бъдещия принос и начина, по който музиканта се е споминал.
Днес вече темата за смъртта на музикантите се разглежда с академично усърдие.
В theconversation.com, Даяна Теодора Кени - професор по психология и музика в университета в Сидни - публикува поредица от статии, които изследват причините за смъртта на музикантите.
В първия си материал тя прави анализ на смъртта на 12 665 музиканта в периода от 1950 до юни 2014 година, определяйки продължителността на живота им и процента смъртни случаи, причинени от самоубийство, убийство, травма или инцидент.
И, както показва таблицата в галерията, музикантите е много по-вероятно да умрат по трагичен начин и по-рано, поне в сравнение с онези, които не се занимават с музика.
Във втория си материал Кени разглежда мита - защото това наистина е мит - за "Клуб 27" - името, дадено на групата музиканти, умрели на 27-годишна възраст. Сред тях са Ейми Уайнхаус, Кърт Кобейн и Джими Хендрикс, което създава и убеждението, че по някакъв начин възрастта 27 години поражда мистичен ужас у творците, занимаващи се с музика.
Всъщност, както показва Кени, повече музиканти всъщност са се споминали на 28, отколкото на 27 години. А най-честата възраст, в която те умират, е 56 години.
Просто има доста прочути хора в "Клуб 27", а смъртта им е била особено забележителна по някакъв начин.
След това Кени прави анализ на причините за смъртта според музикалния жанр.
И този анализ наистина показва, че определен тип музика е свързан с определени, специфични типове риск.
Изследването далеч не е съвършено - никъде не разяснява как се разграничават рап и хип-хоп като жанрове например - но все пак има очевидни тенденции и модели.
Някои от тях не са твърде изненадващи: хип-хоп музикантите е по-вероятно да бъдат убити, отколкото музиканти, отдали кариерата си на друг жанр.
Най-старите жанрове - блус, джаз, кънтри - могат да се похвалят с най-голям брой починали в резултат на сърдечни заболявания и рак. Чак след около 50 години статистиките за хип-хопа ще започнат да отразяват многото рапъри, които не са били сполетени от предшествена насилствена смърт и кротко са остарели.
Сред стиловете метълът и пънкът имат огромна преднина по отношение на вероятността музикантите да загинат при инцидент (което включва и катастрофи и свръхдози).
Метълът има и проблем със самоубийствата: почти всеки пети метъл-музикант е сложил сам край на живота си, докато богобоязливите госпъл-певци най-рядко се самоубиват.
Не че сме особено сигурни какво изобщо бихме могли да научим от всичко това, освен евентуално да бъдем предупредени, че музикалната кариера е нещо рисково.
Но все пак е интересно. Така че, драги музиканти, четящи тези редове: пазете се!
