Писък на момиче в ухото ми отваря вратата към най-гръмотевичната нощ в София. Няколко стотни преди повече от шестдесет хиляди души да изреват в тон с началните продънващи вселената акорди. A светещите рога по главите им да се превърнат в яркочервено цунами, помляло всяка потенциална равнодушна оценка за най-жестокия досега концерт в тази държавица.
Петимата от AC/DC са толкова големи със средния си ръст от около сто петдесет и пет сантиметра, че небрежното им излизане на блясквата с индустриалните си мотиви сцена крещи "Айде размърдайте си емоциите и задниците".
Ангъс Йънг изригва с китарата сякаш дендритите са се подали от връхчетата на пръстите му. И няма да спре откаченото си клатушкане в ученическата си униформа докато не покаже на публиката брандираните си с логото на групата долни гащи.
За да продължи до края, до еуфоричната тишина преди фойерверките - потен, гол до кръста, кльощав, но жилав дядка, чиято уста вибрира едновременно с перфектно изсвирените ноти като предизвестие за смъртоносно удоволствие.
Ще умре на сцената, сигурни сме с компанията. Ще умре докато изтощаващото му китарно занаятчийство озвучава излизането от ада на енергийната нищета, в която средния български фен беше изпаднал.
Реакцията на многохилядната тълпа е просто елементарна - в най-добрия естествен човешки смисъл.
Притиснати между стържещите звуци на работническия рок (след който трябва да си измиеш ръцете с веро), собствената си пот, бирената мараня и тук-там класическото поръчване на парчета под формата на провинциални подвиквания "ти-ен-чи", хората тази нощ са най-хубавите.
Решени повече в черно, някои полуголи и полуживи, с очи заковани в сцената, феновете на AC/DC пищят и подскачат като нааааай-сетне качени на батута на големия (мъртъв) рок.
Някой наистина ще се стовари върху теб, докато Брайън Джонсън изръмжава дългоочакваното "Cos I'm - T.N.T. - I'm Dynamite...", но в края на парчето по-скоро се чудиш как ще се възстановиш от хедонистичната травма, която ти причиняват необузданите австралийци на живо.
Непокътнатата от комерсиалните трикове на посткапитализма велика група е като копи-пейстната от епохата, в която някоя мадама за пръв път е размахала сутиена си по време на тяхно парче. Наелектризиращо, симпатично и носталгично, малко жалко - извън времето и едновременно много назад в него.
Но ако изпълнението на She's got the Jack разсъблече жените на стадион "Васил Левски" това не е само заради винтидж статуквото в сценичните провокации на AC/DC.
Тези хора нокаутират с естествеността, с която изпипват шоуто си. Вилнеят без много превземки - едновременно сурови и емоционални музиканти, възхитителни с хлапашко-ветеранския си ентусиазъм.
Бели диваци, които можеше и сами да си варят уискито. Ако 37 години по-късно 60 000 души не бяха готови да им го платят.
