Когато дългоочакваният четвърти студиен албум на Daft Punk излезе след няколко месеца дразнещи вести и промоционални изтичания на парчета от него, голяма част от феновете и критиците не останаха особено впечатлени. Нима двамата френски музиканти са прекарали няколко години в студиото и са похарчили незнайно колко пари, за да излязат... с чилаут диско албум?
Светът искаше да знае: къде е химнът, къде е онова парче, предназначено за пиковия час на денсинга - онова, което Daft Punk успяват толкова успешно да създадат по принцип? Най-близкото до него, което ще получите в Random Access Memories, е пристрастяващият първи сингъл с фънки звучене "Get Lucky", който е доста "софт" по стандартите на Daft Punk.
И все пак, лансирането на един предизвикателно музикален албум вероятно най-голямата проява на пънкарство, на която е способен френският дует в тази ера на електронна денс музика (която сега е по-известна като EDM) - когато в клубовете се чуват предимно атоналните скърцания на Skirllex.
Random Access Memories е на път да достигне до номер 1 в класацията на Billboard топ 100 следващата седмица заради дебютните си продажби от между 200 и 300 хиляди копия. Ги-Манюел дьо Хомем-Кристо и Тома Бангалтер представят албум от парчета с поп, софт рок, прогресив рок, джаз и диско елементи, предназначен повече за слушане по радиото, отколкото за шумни клубове.
Както Банглатер заявява пред The New York Times, "все едно шофираме в насрещното движение на оживена магистрала, в обратната посока на всички останали".
Вместо да създадат албум, който да е център на вниманието за всички EDM клубове и мега диджеи, те решават да променят изцяло посоката си. Random Access Memories е албум, който трябва да се слуша, докато лежим до басейна в някой мързелив летен ден; албум, който бихме искали да чуем, докато караме из града срещу залязващото слънце, или пък след някоя дълга нощ, когато слънцето тъкмо изгрява.
Неговите връхни нотки наподобяват за характерния през 90-те години в Сан Франциско брейкбийт хаус с транс-звучене - стил, който доби популярност благодарение на Hardkiss Brothers и Wicked Crew.
С други думи, това е перфектната музика за релакс
Албумът се отдалечава от нещата, за чието създаване Daft Punk имат сериозен принос: гигантски и пищни концерти със сложни сценични продукции. Сетлистът на дуета за фестивала Coachella от 2006 година бе подкрепен от сценично облекло, включващо шлемове на роботи, кожени якета и гигантска пирамида, от която се чуваше чудовищен хит след чудовищен хит. Сбогом на всичко това.
А и да направиш изцяло реализиран тематичен албум, записан с живи музиканти, вместо с цифрови шаблони, и пълен с песни с класическа структура куплет-припев-куплет, вместо DJ хитове, е абсолютен среден пръст за всички пуристи на денс музиката, които пораснаха през златната ера за диджеите през 90-те. Стандартните песни са почти богохулство за този стил.
Враждебната реакция от страна на денс критиците и познавачите беше доста рязка. Тя варираше от обърканост (New Yorker) до озадаченост (Diplo). Съвсем малка част (Pitchfork, Entertainment Weekly) признават, че действително харесват новия албум.
Daft Punk винаги са знаели как да създадат невероятно увличащи рифове
ако си пуснете набор от синглите им, ще се заразите за цял живот. "Around the World," "Technologic," "Harder, Better, Faster, Stronger," "One More Time," "Da Funk," както и техният хит под името Stardust "Music Sounds Better With You" - всички те правят само едно нещо, но го правят изключително добре. Те са като кокаин за ушите.
Дуото дълго възпроизвеждаше тази формула със спадащ резултат - последният им проект Humans After All вече беше почти провал. Ако биха го сторили наново, това би ги направило да изглеждат способни само на едно нещо (макар и крайно неустоими в него).
Бангалтер и Хомем-Кристо очевидно са чували израза, че трябва да работиш с хора, които са по-добри от теб, за да се учиш и усъвършенстваш, така че са се самоизпратили на собствена школа по звукозапис.
Те са се завърнали в бъдещето и са си сътрудничили с иноватори и първопроходци в жанра като Джорджо Мородер (геният зад "I Feel Love" и "Love to Love You Baby" на Дона Самър), китариста на Chic Нийл Роджърс и няколко съвременни таланти като Фаръл Уилямс, вокалиста на The Strokes Джулиан Казабланкас, Panda Bear, певеца Пол Уилямс и хаус-продуцента Тод Едуардс.
С внимание към детайла, те са монтирали в исторически студиа като Electric Lady в Ню Йорк (създадено от Джими Хендрикс) и Capitol Studios в Лос Анджелис; записвали са барабанни партии със студийни музиканти, които са работили с Куинси Джоунс; работили са със струнен оркестър; и накрая са използвали цял куп микрофони, за да уловят разказа от първо лице на Мородер.
Резултатите са несъвършени, хаотични, разнопосочни
и все пак в голямата си част прекрасни и безкрайно слушаеми
В албума има оттенъци от епичната, свръх-амбициозна тава Use Your Illusion на Guns'N'Roses, поне що се отнася до методологията на работа и резултата (особено в духа на "November Rain").
Дали наистина е нужно песен да бъде 8 минути дълга, с толкова много различни преходи и резки промени, която реално представлява четири песни в едно? Не, но определено е по-интересно изживяване да слушаш "Touch" - прекалено проточената, но все пак завладяваща диско балада с краля на захаросания звук Пол Уилямс - отколкото да си пуснеш "Robot Rock" от Human After All.
Ще си промените мнението за "Touch" поне четири-пет пъти - ще мразите една част, но ще обожавате следващата; накрая ще сте преминали през същинско влакче на ужасите в лунапарка на звуковото изживяване. А това е само една песен.
Daft Punk се справят по-добре, когато дават директно към същината: сингълът "Get Lucky" (който вече достигна 14 място в Billboard Hot 100, което го прави най-големия хит на групата до момента - и все още той продължава да се изкачва в чартовете) е перфектна реконструкция на най-добрите атрибути на диското и разумно се възползва от запазената им марка - роботизираните вокали - което прави припева дори още по-зарибяващ.
Когато го чуете, ви побиват тръпки при мисълта:
"Ремиксите на това парче ще са просто невероятни"
9-минутното диско-преклонение пред Мородер - "Giorgio By Moroder", в което италианската диско-легенда разказва историята на живота си, е истинска арпежирана планина от синтезаторен звук, която може да е леко прекалена, но все пак служи и като урок по история за новото поколение на фенове на електронната музика, много от които вероятно нямат дори мъглява представа кой е Мородер и си въобразяват, че Skrillex е измислил всичко в музиката.
Малко снизходително звучи, но все пак всички ние вече сме по-стари и можем да си позволим подобни коментари.
