Преди ден се навършиха 21 години, откакто на 5 април 1994 г. Кърт Кобейн сложи край на живота си. Тогава бях тийнейджър и мога да си спомня унищожителния ефект от вестта за смъртта на фронтмена на Nirvana, но бях и достатъчно ориентиран в културата, за да зная, че тя се вместваше в някакъв вид шаблон.
"Рокзвездите са хора с проблеми. Те умират млади, често по собствен избор"
В незрялостта си, мислех си, че има нещо готино в това. Трагично също, няма спор, но реално не чувствах тази трагедия. Рокендролът беше младостта. Той се съпротивляваше на света на безопасните компромиси, които остаряването налага. Остаряването означаваше ипотеки и нормална работа, и брак, и отговорности. Когато бях на 18, не разбирах реално страданието, през което Кобейн трябва да е преминавал, за да стигне до този край. Просто се улавях на въдицата на мита. "Изтерзаният творец, твърде чист за този свят", или нещо от този род.
Този мит вероятно е продал много албуми през годините. Той също така неизбежно спомага за това много хора да гледат новия документален филм за живота на Кобейн - "Montage of Heck". Естествено, не е само митът за Кобейн. Това е и митът за Йън Къртис, и Ник Дрейк, и всеки музикант с проблеми, умрял млад, от Джими Хендрикс до Ейми Уайнхаус.
Реално това дори не е само музикален мит
Изтерзаната рокзвезда е само най-новото въплъщение на клишето на твореца с проблеми, което съществува от векове. От художници като Караваджо, Ван Гог и Ротко до поети и писатели като Силвия Плат, Ан Секстън и Хемингуей. Творческият талант и изтерзаният разум, както ни твърдят, са двете страни на един и същ медал.
Мразя тази идея. Идеята, че креативността е неизбежен партньор на нещастието. Също така постепенно започнах да мразя някогашната си безшумна идолизация на смъртта на Кобейн. Когато бях на 24 години, за малко да се самоубия, не защото слушах твърде много Nirvana, а защото бях болен.
От момента, в който депресията и тревожността нахлуха в мен и ме извадиха напълно от релсите за няколко години, осъзнах, че няма нищо бляскаво в психичните заболявания. Беше също толкова бляскаво като физическата болест. Малко преди да се самоубие, Кобейн е бил хоспитализиран заради бронхит. Кобейн е страдал от бронхит. Бронхитът, в представата на почти всички, остава все така не бляскав, без значение колко рокзвезди са страдали от него.
И бих се радвал, ако смъртта заради депресия се възприемаше по същия начин като смъртта от бронхит.
Би трябвало. Защото идолизирането на самоубийството е толкова вредно, колкото и демонизирането му - и пречи на разбирането ни
Ще го кажа в прав текст. Депресията е болест. Тя не е магистрала към гениалността. Нито интересна черта на характера. Тя е ужасна, всепоглъщаща и причинява реална болка. Депресията не е човекът, тя е нещо, което се случва на този човек.
Причините, поради които трябва да говорим внимателно за самоубийството е, че колкото и неизбежна да е депресията, самоубийството е предотвратимо. Броят самоубийства варира и се променя непрекъснато според пола, епохата и мястото. Хората умират ежедневно заради неспособността ни да говорим както подобава за психичното здраве. Донякъде това е неизбежно. Просто не знаем достатъчно за това как функционира мозъкът. Невропсихологията все още е в зората си, съществува само от век, и научното ни разбиране на мозъка е много далеч от това, което бихме желали. Знаем повече за луните на Юпитер, отколкото за това, което имаме в главите си.
Но все пак има неща, които можем да направим още сега, за да спасим човешки животи
Едното от тях е да говорим за психичните заболявания точно по начина, по който говорим за физическите болести, без да ги демонизираме или идеализираме. Да, депресираните хора често са привлечени към творческата изява, използвайки я като отдушник. Екстернализирайки вътрешните си емоции, ние ги правим по-поносими. Трябва обаче да се пазим от всякакъв вид ситуация "ние/те".
"Частите от мен, които мислех, че ме правят различен, по-умен и прочие, за малко да причинят смъртта ми," споделя американският писател Дейвид Фостър Уолъс, който в крайна сметка все пак се самоуби през 2008 г.
Единственото, което исках, когато бях болен, повече от всичко, беше да бъда нормален. И по някакъв начин бях много нормален. Една четвърт от хората изпитват сериозни психични проблеми. Един на всеки пет изпитва депресия. Мога да си спомня обаче това усещане за различност, толкова фундаментално негативно като всяка стигма - всъщност само по себе си стигма - и колко опасно беше то.
Така че хайде да забравим за клишето за "изтерзания творец"
Да спрем да идеализираме и идолизираме самоубийството, да спрем да го приемаме като неизбежна история на обречена младост, защото депресията кара човек да вярва в точно такива неща. Депресията обаче лъже. Депресията ми заявяваше, че няма да доживея до 25-я си рожден ден, и все пак тази година ще стана на 40, и очаквам този момент с нетърпение. Вярвах, със своя емоционален и влечатляващ се лесно млад мъжки мозък, че всичко ще върви на по-зле. Но много малко неща всъщност могат да бъдат по-зле от момента, в който обмисляш да сложиш сам край на живота си.
Не е задължително да бъдеш творец, за да имаш психични проблеми. Просто трябва да бъдеш човек. Няма "ние" и "те". Никой не е стопроцентово здрав, психически или физически. Нека идеализираме добрите неща, самото чудо на живота, което депресията може да обезсмисли за известно време, но никога не може да обезсмисли изцяло.
