Идеята за обединение на независимите магазини от търговските улици и обявяването на специален промоционален "ден" за увеличаването на продажбите им никога не е предизвиквала особен ентусиазъм. Подобни събития по правило са безвкусни, зле реализирани и твърде често просто напомнят защо по начало тези магазини са на ръба на оцеляването.
Но от време на време се случва и събитие, което те кара да жадуваш за търговските улици от 80-те години и да се закълнеш, макар и за кратко, никога повече да не стъпиш в голяма верига.
Миналата неделя беше Record Store Day. Из Великобритания почти 100 независими музикални магазини се събраха, за да пуснат лимитирани серии от "еднодневен" винил. Подтекстът беше, че независимите музикални магазини са отмираща порода - изблъсквани от пазара от Интернет, от една страна, и от големите вериги и супермаркети, от друга.
В момента има само 269 независими музикални магазини във Великобритания, една трета от броя им преди пет години. Идеята получи подкрепа и в други части на света.
Изпълнители и звукозаписни фирми очевидно възприеха охотно шанса да се включат. Във Великобритания имаше около 60 пуснати лимитирани серии от плочи - от никога нечуван до момента изтеглен трак от "Exile On Main Street" на Rolling Stones (пуснат на ръчно номериран дебел 7-инчов винил), до кавър от Flaming Lips на целия албум Dark Side of the Moon на Pink Floyd - и до нови ремикси на Hot Chip и Gorillaz. Също така имаше и 7-инчова плоча на Beatles, тираж от 1000 екземпляра на първата нова песен на Blur от 2003 г. насам - и касета с новия (и зле приет) албум на Goldfrapp. Всичко това в ограничени тиражи, за колекционери.
И така със смесица от любопитство и реален интерес в подбора на някои редки неща, пристигнах пред Sister Ray на улица "Беруик" в лондонския Сохо около 8.30 часа в събота сутринта. Представях си, че ще съм част от доста малка опашка преди отварянето в 10 часа. Нищо подобно. Дори в този така абсурдно ранен час опашката вече се виеше зад ъгъла. Доминираха мъжете - на практика опашката беше от хора тип Ник Хорнби с торбички под очите в стила "по дяволите, колко е рано". (Или както заяви съпругата ми, когато дойде да ме види по-късно: "Изглежда като опашка от момчета, които не са пораснали особено"). Някои бяха пристигнали в 22 часа предната вечер.
В 8.45 сутринта Фил, управителят на Sister Ray, излезе и даде на всеки от нас номерче (така че да можем да отидем за кафе и да се върнем, без да си изгубим реда - моето беше номер 53), разпространи списък с изданията за деня и оповести общите правила. Само десет души едновременно в магазина, само по едно копие от всеки от записите на човек.
Също така той предложи отстъпка от 10 пенса за всякаква музика извън асортимента на Record Store Day - и се извини за опашката. Вероятно дори би могъл да отскочи и до най-близкото кафене и да купи сандвичи с бекон за всички.
Изградих си познанства на опашката. Много разговорлив турски студент трупаше опит за мениджърската компания на Libertines и беше дошъл направо тук, след като приключила нощната му смяна в близък клуб. Музикален почитател на средна възраст разказваше смешни истории как се е опитвал да получи автограф от Том Уейтс и разговаряше нонстоп по телефона със свой приятел, който беше на подобна опашка пред Rough Trade East на "Брик Лейн". Междувременно брадат мъж в кожено яке беше дошъл да си купи рядък запис на Pet Shop Boys.
За мен беше удоволствие да бъда на тази опашка. Имаше истинско усещане за общност. По опашката вървяха слухове, че Rough Trade са получили пълния обем от плочите на Blur и че е имало мини-бунт, когато магазинът е отворил, тъй като там не е имало система "само по десетима наведнъж". Правехме предположения колко от хората пред нас са търговци на eBay, и обменяхме информация за липсата на музикални магазини в Манхатън - и цената на винила в Япония (в тези разговори се включих и аз).
На касата Фил беше очарован как е минало всичко. Повечето от големите имена бяха вече разпродадени, но похарчих много повече, отколкото възнамерявах, като си взех последния запис на Хендрикс на 7-инчова плоча и още много други. "Касета на Goldfrapp?" запита с надежда Фил. "Не, благодаря."
Като стратегия Record Store Day определено проработи. Организаторите имаха желанието да повторят успеха му в по-чести подобни мероприятия. Вероятно занапред такива лимитирани издания ще бъдат пускани ежеседмично. Въпреки че е жалко, че тези магазини въобще се налага да прибягват до маркетингови тактики, за да накарат хората да влязат вътре, стопля сърцето фактът, че хората, купуващи плочи (за разлика от изтеглящите от Интернет или купуващите CD) все още съществуват - и са цели тълпи.
По пътя към къщи забелязах човек в метрото с торба от Sister Ray, пълна с 12-инчови плочи. Започнахме разговор. (За читателите, които не живеят в Лондон - това принципно никога не се случва.) Разговорите между непознати в метрото са толкова редки, колкото колекционерският 7-инчов екзепляр от "Do I Love You?" на Франк Уилсън от 1965 от Tamla Motown (съжалявам, проверих го в Google. Само две копия са излизали въобще. Всяко от тях струва поне по 15 000 лири).
Моят приятел в метрото каза, че е пристигнал в магазина няколко часа след мен - и вече не е бил останал голям избор. Сравнихме плочите си. "Уау, взели сте тази на Rolling Stones. Чудесен избор," каза той.
Погледнах в неговата торба. Там имаше нещо от Sonic Youth. Моята станция дойде преди да разгледам както трябва, но се кълна, че в дъното на торбата за миг забелязах дори касетата на Goldfrapp.
