Запалените фенове знаят наизуст историите на своите музикални любимци - но въпреки това обичат да ги виждат екранизирани, изиграни от звездни актьори и поръсени с холивудски блясък.
Затова биографичните филми за легенди на музиката често са толкова успешни, а част от тях са истински класики, привлекли цели поколения нови слушатели на съответния изпълнител.
В класика може да се превърне и новият филм за Боб Дилън "Напълно непознат", поне ако съдим по осемте номинации за "Оскар", които получи.
Разбира се, филмът с Тимъти Шаламе в главната роля тепърва ще бъде гледан и преценяван от все повече зрители.
Но дори да разочарова някои от тях, трудно ще попадне сред най-злощастните музикални екранизации - просто защото през годините летвата беше свалена много ниско.
Някои от най-величествените и обичани музиканти получиха игрални филми за своя живот, които меко казано не отговарят на нивото им.
Част от продукциите са реализирани по възмутително повърхностен начин, а други са просто непростимо скучни.
Днес си припомняме 7 от тях, които с право са запомнени като едни от най-ужасните филми за иначе знаменити изпълнители:
Nina (2016)
Велика певица като Нина Симон определено заслужаваше нещо по-добро.
Масово критикуваният и подиграван филм за нейния живот изобщо не трябваше да вижда бял свят и неслучайно остана неиздаден цели четири години.
Филмовата критика го унищожи, когато той най-сетне излезе, а Зоуи Салдана призна, че съжалява, че е приела ролята на Нина.
Bob Marley: One Love (2024)
Филмът за Боб Марли постигна успех в бокс офиса, но критиците не спестиха слабостите му и той заслужено получи слаби оценки.
Вдъхновяващият Марли би могъл да бъде разгледан от множество интересни ъгли, но вместо това One Love сякаш опитва да събере на едно място всички клишета от биографичните филми и да ги лансира по най-лесносмилаемия начин.
Затова опитът да бъде уловена същността на великия реге изпълнител е твърде плах и остава неуспешен.
Дано фигура като Марли получи своя по-задълбочена екранна версия в бъдеще.
Elvis & Nixon (2016)
Прочутата среща на Елвис Пресли с американския президент Ричард Никсън през 1970 г. не е нещо, което човек очаква да бъде превърнато в цял игрален филм.
И наистина идеята се оказва изначално лоша.
За съжаление, този опит за сатирична комедия остава крайно плитък и несполучлив, а двата основни образа така и не са изведени отвъд базовия стереотип.
Особено разочароващ е изиграният от Кевин Спейси Никсън, сведен до най-обикновен темерут.
Hysteria: The Def Leppard Story (2001)
Доста безвкусен телевизионен филм с таблоиден привкус, който търси евтина сензационност в историята на една от великите рок групи на 80-те години.
Безсрамно изопачени са обстоятелствата около автомобилната катастрофа, след която барабанистът Рик Алън губи ръката си.
Но фактологичните неточности даже не са големият проблем на фона на дразнещите актьори и клиширано поднесения сюжет.
В крайна сметка, филмът остава далеч под нивото на самата музика, създадена от Def Leppard.
Great Balls Of Fire! (1989)
На хартия може и да изглежда добра идея Денис Куейд да влезе в ролята на една същинска рокендрол фурия като Джери Лий Люис.
Но драматичната и многозначителна история на този голям музикант е пресъздадена толкова несериозно, сякаш целевата аудитория са деца под 10-годишна възраст.
Куейд полага големи усилия да имитира виртуозните изпълнения на Джери Лий Люис на пианото, но опитът му да се синхронизира с вокалните партии е плачевен.
Meat Loaf: To Hell And Back (2000)
Режисьорът на Great Balls Of Fire! Джим Макбрайд реализира и този изцяло сбъркан телевизионен филм за живота на впечатляващия американски певец Мийт Лоуф.
Продукцията остава далеч не само от реалните факти за живота на изпълнителя, но и от добрия вкус.
А някои от драматичните епизоди са толкова зле изиграни, че предизвикват смях.
John & Yoko: A Love Story (1985)
Отчайващо изигран и ужасяващо дълъг и скучен разказ за една любовна история, която иначе има всички предпоставки да се превърне в интересен филм.
Любовта между Джон Ленън и Йоко Оно с всички събития покрай нея - от разпадането на The Beatles до убийството на гениалния музикант - изобилства от драматизъм, но е екранизирана по възможно най-шаблонния начин.
Питър Капалди, известен като Доктор Ху, едва ли би искал да си припомня превъплъщението си в Джордж Харисън.
Но дори той се измъква сравнително леко в сравнение с Марк Макган, чийто Джон Ленън е по-плосък и елементарен от персонаж в теленовела.
Може би участието на самата Йоко Оно в реализирането на продукцията обяснява потресаващия краен резултат.
