Да, тя е истинска фея за многото усмихнати дечица, с които работи всеки ден. Когато я срещнеш в парка, сложила цикламеното си спортно екипче и усмивката си на безгрижна тийнейджърка, трудно ще предположиш, че времето й е разграфено до минута, за да побере героичния й график с ангажименти.
Доротея Шунина е едно пораснало градско момиче, което от 8:30 до 17:30 работи с двегодишни хлапета в детски център за творчество, от 18:30 до 20:30 преподава японски в езикова школа, от 21:00 докъм 22:00 танцува салса и бачата, ходи два пъти в седмицата на фитнес и бяга в парка абсолютно всяка неделя, когато е в София.
Междувременно управлява каяци и сноуборди според сезона, когато не е в града. Защото може.
Как го прави? Ами, ей така. Когато е малка, баща й й казва, че е полезно да се тича и оттогава не е спирала. Когато пък преди 2 години среща ентусиастите от Nike + Run Club в Южния парк, открива съвсем ново измерение на спортното си хоби и нови приятели, с които да го споделя.
„Много пъти се е случвало да съм на парти до 4:00, 5:00 часа сутринта, спя два часа и когато звънне алармата в неделя, ставам като машина, правя си един чай, обличам се и отивам за загрявката.
Запознах се с един дядо, дядо Тео. Над 60 годишен е, но е трудно да го наричам така, защото тича по-бързо от повечето хора в клуба. Преди да почне да бяга с нас, вече е направил 5 км.
Първите пъти, когато тичах, едва си поемах дъх на изкачването и той ми разказваше всякакви истории. Като това как е бил на лекар заради кърлеж и лякарят като разбрал, че тича, му предписал лекарства, защото било „много вредно" на неговата възраст да се тича. А дядо Тео от 2 години не бил ходил в кабинета." - разказва през смях Доротея.
„Срещата ми с такива хора е много мотивираща, защото доказват, че няма граница, няма възраст. Веднъж с нас тичаше баща с детето си в количката. И изтича 5 или 7 километра наравно с нас. Някои хора тичат с кучетата си.
Имам немска овчарка отскоро и мечтая един ден да бягаме по повече километри заедно. Сега като за начало правим по три."
Никога не е искала да става професионален спортист, но движението е неизменна част от живота й.
Завършва японистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и това й отваря много врати за пътешествия.
Първоначално заминава по образователна програма за 6 седмици в Япония. После се връща и единствената работа, която си намира с езика, който владее, е като детегледачка в семейство с майка българка и баща от Израел, които искат да научат децата си на възможно най-много неща, включително и на японски.
Пътува с тях по света - отново в Япония, после и в Щатите. Тича навсякъде, където й стъпва крака. От летището в Осака, което е във водата, през един мост до вътрешността на града, покрай реката в Принстън и между всевъзможните видове палми в Лос Анджелис, които се влюбва да изучава.
Където и да отиде в Европа, прави по едно бягане. На морето също - всяка сутрин на плажа. Но най-пълноценно е да споделя емоцията с други бягащи хора.
„Участвах в Софийския маратон миналата година. Бяхме с хората от клуба. Не бързах, исках да си бъдем заедно и да си говорим. Всички са симпатични, намираме общи теми извън самото тичане и си помагаме с екипировката и техниката на бягане.
Клубът организира срещи с фитнес инструктори и спортисти от всякакви области. Като Ваня Висарионова. Спазвам нейната техника на тичане. Изправен гръб, определен начин на стъпване, позиция на ръцете. Тези срещи са много полезни и мотивиращи.
Веднъж тичахме на стадион "Васил Левски" с Денис Димитров - най-бързия българин.
Да влезеш там и да бягаш е неописуемо чувство. Бях на седмото небе, тъкмо стадионът беше ремонтиран. Невероятно. Ако тичам сама, мога да се оправдая, но с другите от клуба поддържам темпо."
Доротея обожава работата си, защото обожава децата. Казва, че ключът към разбирането на двегодишните деца е смехът. Опитва се да ги разсмее и те го оценяват и са щастливи. Споделя, че 4 години усмивката й не е слизала от лицето й. И това си личи.
Но все пак не е лесно да живееш на педал непрекъснато. Всички знаем как интензивните работни ангажименти водят до изпушване и все повече хора се депресират в следствие на натоварването, на което са подложени всеки ден, независимо дали обичат работата си по принцип, или не.
Доротея обаче знае много добре как да избяга от тази опасност. Да, буквално да избяга от нея.
„По Великден нямаше танци, не пътувахме, всичко беше на масата. Агнешко у нас, агнешко при майка ми, агнешко при моя приятел.
На втория ден изпаднах в минорно настроение, на третия ден щях да се побъркам.
Бях потисната, времето беше лошо, имаше дъжд. Просто си обух маратонките, излязох, потичах половин час и като се върнах вече бях спокойна и щастлива.
Тичането не е въпрос на това да отидеш в парка и да изтичаш 10 км веднага. Първият път е достатъчно просто да се разходиш, после лекичко да потичваш. Идеята е да ти е приятно. Всичко става естествено - увеличаването на километрите и скоростта. Никога не съм си поставяла цели.
Отивам и колкото сили имам, както се чувствам, толкова бягам. Просто се получава и постепенно увеличаваш възможностите си."
Докато си говорим в Южния парк, където Доротея обикновено гордо разхожда любимата си клубна фланелка, група свръхактивни дечица не спират да бъдат много шумни зад нас.
Това по никакъв начин не нарушава комфорта ни, разбира се, но съм сигурна, че ако не беше заета да ми разказва за всичките си подвизи, бягащата фея бързо би ги усмирила.
Я с някоя забавна история, я с някой бърз джогинг между дърветата, където всяка неделя можеш да я срещнеш, стига да решиш, че бягането е за теб.
А то със сигурност е, защото няма човек, който не иска да бъде всеки ден все по-добра версия на себе си.
