Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Реставрация на мутризацията

Не и този път. Нещата съвсем сериозно и съвсем сигурно си се прецакват.
Не и този път. Нещата съвсем сериозно и съвсем сигурно си се прецакват.

Първaта половина на януари 2016-а година в България прилича на монтаж от гангстерски филм на Мартин Скорсезе, но без хубавата музика.

Разстрел, показно убийство, бой завършил със смърт и пребиване с бухалки...

Концентрацията на насилие трансформира публичния пейзаж в колаж от Третия свят и върна страната в културата на хаоса и тревожността от времето на турбулентния преход към демокрация след разпадането на прогнилия комунистически строй и свят.

Реставрацията на мутризацията превръща ситуацията в нещо като "90-те години плюс смартфони и Facebook".

Може би именно могъщата сила на социалните мрежи с възможностите за спонтанно производство и разпространение на вайръл информации и емоции, с всички истерични характеристики на мащабния виртуален форум създава лъжовно усещане за микроапокалипсис.

Или този път песимистичните обобщения от сорта на "всичко отива по дяволите" не са класическа българска хипербола, а логична реакция на колекцията с брутално насилие, планирано и импровизирано, което за две седмици настани в общественото съзнание анти-носталгията по времената на групировките, прякорите, лошите прически, застрахователите с бухалките, анцузите и неприятната музика.

Като се замислим - много от ключовите елементи на мутренската иконография присъстват и днес в мутирал вариант.

Гените на грозното време не са унищожени, а само видоизменени и готови отново да доминират средата си.

Серията от смърт започна няколко дни след новогодишните фойерверки с разстрела на бившия силовашки кадър Веселин Стоименов - Веско Дебелия.

Куршумите в тялото му рикошираха от тъмното деветдесетарско минало и шумно възвестиха началото на римейка на мафиотския пост-комунистически преход.

Това престъпление още пълнеше заглавия, когато убийството на собственика на модна къща "Агресия" Александър Антов изведе гангстерския наратив на съвсем друго ниво.

Тук не ставаше вече въпрос за бивша мутра, а за престижен предприемач.

Още не бяхме изчели и половината от неубедителните официални опити за обяснения и оправдания със запазената марка на МВР, още не се бяхме изсмяли както трябва на покълващите конспиративни теории и мрачният жътвар слезе от социалните вертикали на южните софийски квартали и се отби в почти пост-апокалиптичните икономически руини на Враца.

Там битов уличен спор между 18-годишен младеж и двама едри братя с общ прякор Поничките, прераства в побой и завършва с физическия край на първия.

Вълни от шок преминават през общественото тяло като електричество при съобщаването на смущаващите обстоятелства около гибелта на младия Тодор Йорданов - как имало купища свидетели, но никой не се намесил, как хората снимали престъплението с телефоните си, сбъдвайки най-песимистичните пророчества за дехуманизиращите странични ефекти на технологиите в ексхибиционистичната епоха на 13-мегапикселово воайорство.

Врачанската трагедия плени публичния организъм в състояние пред ступор.

Колективната кататония на общественото съзнание беше гарантирана и преди да стане ясно, че то трябва да абсорбира още няколко удара, този път с бухалки.

В Поморие, младият и екстравагантен журналист и кандидат за общински съветник на последните избори Стоян Тончев беше почупен от бой и пратен в болница, откъдето успя да съобщи за случая в социалните мрежи и да се включи в няколко национални ефира.

Сюрреалистичният садизъм на първите дни от 2016-а идва като мрачен комплимент към институционалната оргия от несъстоятелност, в която участват изпълнителна, съдебна и законодателна власт.

Усещането за примитивен хаос и дезинтеграция не е някаква илюзия или инатливо, ирационално българско самонавиване.

Не и този път. Нещата съвсем сериозно и съвсем сигурно си се прецакват. Обитаваме някаква особено извратена мутро-матрица без избор между червено или синьо хапче. И без хубава музика.

Най-четените