Протестите в Египет потвърждават идеите за демократизация на Близкия Изток. Дали Обама обаче ще може да реализира подобна доктрина?
Една карикатура доби световна известност в дните след свалянето на иранския шах; на нея бяха показани студенти демонстранти, обикалящи в ликуване по улиците на Техеран, скандиращи: "Диктаторът е свален! Искаме нов диктатор!". В нея, естествено, се визира възходът на аятоласите. Но този образ доста точно възпроизвежда десетилетия на двуполюсна американска външна политика - не само в Южна Азия, но и в Северна Африка и Близкия Изток.
В американския политически живот цари някаква атмосфера, според която свободата и демокрацията са неподходящи за този регион - и според която абсолютистката власт е един вид естествена за хората, за историята или климата там. Ако Америка свали един диктатор, друг ще заеме мястото му. Така че от решаващо значение за защита на стратегическите интереси на САЩ едва ли не е да се гарантира, че колкото може повече от лидерите там са твои хора, вместо нечии други.
Доктрината на Буш - наивна или далновидна?
Джордж Буш-младши бе обявен за наивник - заради тезата му, че насърчаването на демокрацията в Арабския свят би трябвало да бъде основа на американската външна политика. Преди две години същите обвинения бяха изказани почти тихомълком и срещу Обама, когато той обяви - в обръщение към мюсюлманския свят от Кайро, че самоуправлението и свободата "не са само американски идеи, а човешки права".
Вярно е, че поради необходимостта да следват националните интереси на САЩ, нито единият, нито другият са оказали особен натиск за демократизация около Персийския залив. И все пак по-важното е, че и двамата бяха критикувани от мастити експерти, които заявяваха, че дори самото говорене за демокрация и свобода в Арабския свят ги представя като безнадеждни романтици, недостатъчно практични и лишени от връзка с реалността.
Сега тази на практика расистка теза със сигурност е в руини. Това е урокът от народната революция, катурнала управляващите в Тунис и принудила на практика вечния президент на Египет да обещае да не се кандидатира на следващите избори. (Макар че не е сигурно дори дали той ще доживее до края на своя мандат.)
Кралят на Йордания сформира ново правителство. Режимът в Йемен демонстрира притеснение. Дори в Рияд безпокойството вероятно нараства.
Защо Обама не подкрепя активно демокрацията в Близкия Изток?
Досега Обама се държеше като човек в безизходна ситуация, като очевидно не проявяваше желание да подкрепи Хосни Мубарак, за да не обиди правителството, което вероятно ще поеме властта в Египет след доста кратко време - но също толкова лишен от желание да подкрепи призивите за сваляне на Мубарак, за да не обиди други авторитарни лидери, от чиято подкрепа все още има нужда.
Статуквото обаче започват да се разпада. Движението за сваляне на египетския президент не върви към упадък, напротив - дори се засилва. Ако Мубарак слезе от поста си, десетки хиляди хора ще се изсипят на улиците на Аман и Сана, както и на други места. Това, на което ставаме свидетели, в крайна сметка може да се окаже сравнимо с бързия, внезапен срив на комунистическите диктатури в Източна Европа.
До голяма степен оплюваната доктрина на Буш включваше военен елемент - борба с враговете на САЩ на тяхна земя, вместо допускането им на американска територия, която Обама в крайна сметка въпреки обещанията си за глобален мир охотно възприе. Тя също така включваше и морален компонент - употребата на американското влияние за разпространение на демокрацията и свободата - който рядко бе акцентиран, донякъде защото самата администрация на Буш не особено често се придържаше към собствените си морални принципи.
Речите на Обама се разминават с политиката му
Обама досега отхвърляше идеята за активен стремеж към промяна на формата на управление в други държави. И все пак речта му в Кайро отпреди две години може да послужи като пътеводна светлина за потиснатите народи по света, ако Америка реши да оправдае възлаганите й надежди.
Администрацията на Обама като цяло и сега продължава да бъде концентрирана върху други приоритети. Тя не успява да спре постепенното връщане на Ливан под сирийски контрол - и прекалено много закъсня с подкрепата към демонстрантите в Техеран, които искаха само свободата си.
Сега, когато някогашните оправдания вече не съществуват, е наложително Обама да предложи ясна доктрина, даваща напътствия на хората, стремящи се към свобода; те трябва да бъдат наясно, преди да излязат на улиците, дали всъщност Америка ще бъде на тяхна страна.
Световната политика е мащабна и сложна, но в крайна сметка именно Обама беше определил стремежа към свобода и демокрация като универсална ценност. Въпросът не е само до принципа , че "благородството задължава". Тук е намесен и своеобразен личен интерес.
В обръщението си през 2009-а във военната академия Уест Пойнт, Обама казва, че животът на децата и внуците на Америка "ще бъде по-добър, ако децата и внуците на другите хора могат да живеят в свободен свят и имат достъп до нормални възможности".
А в речта си по случай получаването на Нобеловата награда той твърди, че моралът понякога може да изисква борба за свободата на други хора; колко кураж тогава е необходим, за да предложиш насърчение и подкрепа за тези, които сами се борят за нея?
Дори и закъсняла, има още време Америка да поведе промяната
Може би реалистите са прави. Може би най-доброто, на което Египет може да се надява, е след Мубарак да се превърне в нещо подобно на Пакистан - със слабо централно правителство, силна армия и повече политически партии, отколкото могат да бъдат изброени.
Но е късно вече да се безпокоим какво ще се случи по-нататък. Картата на Северна Африка и Близкия Изток се променя - и вълната на свободата стабилно върви на изток.
Просто в някой момент Америка - като земя на свободата, трябва да застане на гребена й.
