Традиционният гей парад, казано иначе "София Прайд", идва на 21 юни, за да содомизира патриархалните пориви на православните панславянски патриоти от KLETA MAJKA BALGARIQ. В публичното пространство ще изпълзят подозрителни персонажи с необичаен за нормалните хора стил на обличане, смешни походки, дразнещ говор и обратни разбирания за света. Или казано просто - попове и националисти.
Те ще направят контрасъбитие с тоталитарно-средновековна природа и отново ще станат за смях пред цивилизованата част от обществото.
Но защо винаги когато се повдигне въпросът за сексуалните малцинства в България, имам чувството, че "цивилизованата част" всъщност е частичка с пренебрежимо малко влияние? Защото критична маса от хората в тази страна май са пропуснали стремителния социален прогрес от последното десетилетие и още живеят в миналия век. А някои и в по-миналия.
В България сякаш има пасивно мнозинство от "меки" хомофоби. Те самите никога не биха хвърлили камък, както тълкувателно се препоръчва от Библията, по "ония, обратните", но спокойно оставят религиозно-фашисткото ядро от сексуално фрустрирани клетници да натискат педала на омразата.
Скинари, свещеници и содомити
"Мамичката им педалска", подхвърли преди няколко дни по повод гей парада някакъв блед младеж в кварталната фитнес зала. Нямаше как да не изкривя лице в усмивка при вида на трагикомичната композиция - хилавото хомофобче гледаше страшно изпод съмнително "направени" вежди, махаше с епилирани ръце и следеше в огледалото мускулния напредък на бръснатите си крака.
Върху левия прасец на този карикатурен анти-гей воин имаше татуировка на мъж. Някакъв немски офицер от Вермахта, който явно стоеше върху обезкосмения крайник, за да всява респект. Или поне така си мислеше завършеният кретен, продължил словесния си напън с пожелание всички обратни да последват евреите, избити от идола му Хитлер по време на Втората световна война.
"Какво жалко малко човече", помислих си. Колко клиширани и банални са така наречените националисти. Понякога си представям как наистина ги правят на поточна линия. Всички са футболни фенове, пият един и същ евтин алкохол, повръщат зад едни и същи пейки, пеят едни и същи песни, говорят и (не) мислят еднакво.
Те са ирационални и нехуманни - като зомбита, поразени от странен и ужасен вирус
Търсят статус и изява, а тяхната омраза е брандирана и се търгува много евтино. Всички малцинства са на прицел - сексуални и етнически. Всеки извън тяхната националистическа секта е враг.
Младите неофашисти на България са потенциална малка армия и всички трябва да сме нащрек за техните действия. Когато от онази нерегистрирана партия, свързана със забраняваната нацистка организация "Кръв и чест", пуснаха до медиите информация как са правили „прочистване" от гейове в манастир, трябваше да има остра обществена реакция. Не се случи.
Проспахме брутална анти-човешка проява, а онези медии, които промотираха фашистките изроди, заслужават презрение и бойкот.
Националистическата идеологоия е опасна платформа за хомофобски настроения. Другата е религията.
Неофашизмът и организираната вяра си направиха неприлична среща в политическите послания на партии като "Атака". Докато в нормалните държави легализират еднополовите бракове, клоуните на Сидеров на няколко пъти се опитаха да прокарат анти-гей закони в парламента. Те базираха цялата си кампания на хейта срещу блудния, покварен от содомия Запад. Пресолиха манджата и се провалиха зверски, но хомофобският сантимент остава силен и все така подкрепян от организираните религиозни групи.
Монотеистичният аргумент срещу еднополовата любов е най-разпространен и най-абсурден. Вярата от векове потиска човешката сексуалност, лишава жените от права и обрича различните на изолация, а ако следваме свещените текстове - и на смърт. Но в секуларизирано, тоест светско общество, каквото би трябвало да е нашето, религиозните фанатици заслужават единствено пренебрежителен присмех.
Омразата като традиция, навик и заблуда
Църквата изглежда слаба, а неофашистите са привидно смазани, но нетолерантността остава могъща сила в България. Отношението на политическия и обществен елит към сексуалните малцинства варира от пасивно неодобрение до яростно отрицание. Дори и най-сладкодумните интелектуалци и уж прогресивни умове по нашите географски ширини се оказват тесногръди консерватори, когато се заговори за гражданските права на ЛГБТ (лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър) общността.
Защо така? Тук дори и дума не може да става за дебат за узаконяване на еднополовите бракове. Представяте ли си какво ще се случи, ако някоя партия инициира подобно нещо.
Има няколко фактора за инфантилното и варварско отношение на българите към хомосексуалните
Първото обяснение е чистата заблуда и невежество. Голяма част от хората явно още не са наясно, че повечето сериозни учени вече са обединени около извода, че човек много рядко избира сексуалната си ориентация. Еднополовите предпочитания са генетично предопределени и представляват нормална вариация в сексуалното влечение.
Хората се раждат гейове и лесбийки. Нелепо е да се търсят психологически или физиологични отклонения в различната полова изява. Официалната статистика за педофилията разрушава мита, че гейовете са потенциални изнасилвачи на деца. Но си отгледахме популярна култура, в която сексуалните малцинства са стилизирани като едноизмерни карикатури и редуцирани до вицове. Дехуманизирани са. Гейовете са виждани като перверзни, шумни и нахални шоубизнес примадони, а лесбийките са персонажи от порното.
Друг фактор е традицията - почти всички сме израснали в среда, в която думите "педал", "гей" "хомо" и тн. са сред най-разпространените и силни обиди. Дори и до днес аз, например, автоматично използвам хомофобска реторика и хумор, без вече да имам каквито и да е било предразсъдъци спрямо ЛГБТ хората. Негативният контекст, в който механично осмисляме сексуалните малцинства, се дължи на навик, но е и сериозна пречка пред социалния прогрес.
Важно обстоятелство е цивилизационното ни изоставане и тежкото тоталитарно минало. До голяма степен България си остава с патриархален народ и култура, вкоренена в традиционното. Новото си пробива път трудно и лесно може да бъде опаковано като вредно и извратено.
А наследството на комунизма допълнително затруднява процеса. Все пак по време на червената диктатура хомосексуални официално е нямало - и не е можело да има. Гейове и лесбийки са били преследвани и извън закона. Травматичното минало не е забравено.
Днес дори и да има повече хора, които са склонни да приемат идеята за равни граждански права за хомосексуалните, много от тях сигурно се страхуват, че тяхното обкръжение ще ги заподозре в "педерастия", ще им се присмее и изолира. Зад този съвсем реален страх от отхвърляне се крие примитивно и провинциално мислене.
Сексуалността е психологическа граница и плаши мнозина. Но социалният прогрес не може да бъде възпиран вечно. Официалният и сериозен дебат за еднополовата любов е важна стъпка срещу омразата и в посока на общественото съзряване.
