Вярата като панаир на суетата, вярата като политическо шоу със своите партии, комплоти, тежки софри и държавнически жестове; църквата като придатък и функция на държавността, клишираното празно говорене на заучени елейни словца, трепетът пред силните на деня и усилното душене на политическите веяния - всичко това също е чалга.
Чалга е да забравиш и загърбиш "единственото потребно" - Христос и да Го замениш с олекотената и орязаната Му версия, която да ти гарантира безбурен живот и спокойна църковна кариера. Чалга е с едната ръка да се заканваш на масоните, а с другата да ги благославяш.
Чалга е да клечиш пред държавата и да очакваш да ти осигури законово място и легитимна роля там, където си неспособен да пристъпиш на собствени основания - и затова според мен каузата за задължително обучение по религия е мрачният резултат от един провал - провалът на християните да благовестват на младежта. Желанието държавата да ни осигури гарантиран достъп до децата отразява страха ни да им предложим свободно да изберат нашата компания. И признание, че оставени на себе си, децата и младежите просто няма да поискат да имат нищо общо с нас.
Разбирам ги. От тяхна гледна точка, някой се опитва да им пробута поредната чалга, поредните фалш и лицемерие, поредния клип за смисъла на живота. Този филм са го гледали вече - и ако имаме грам самокритичност, би следвало да потърсим причините за тяхното недоверие първо в собствените си църковни дворове. И седем пъти да премислим, преди да развеем байраците на нашите искания пред държавата и обществото - дали байрактарите наистина живеят онова и Оногова, към което и към Когото призовават гръмко и патетично останалите?
Музиката на собствения ни живот; музиката, която искаме да споделим с децата - дали няма да се окаже религиозният вариант на "Тигре, тигре"? Корените на нашето дръзновение по този въпрос ми се струват плитки и несъответни на мащабите на дървото на амбицията ни.
Чалгата в сферата на религиозното е вид консумативизъм; отношение към църквата като към доставчик на религиозни услуги. Свобода от лична отговорност, ритуал заради самия ритуал, а не заради отвъдния му смисъл. За очалгавеното съзнание извън църквата, тя, църквата, е виновна - за разврата, престъпността и недостига на социални услуги - с вариации на същата вина, с която натоварваме Държавата-Майка.
За хората с подобно мислене, които са в църквата, носители на световната вина са Държавата, Западът, световният заговор и еретиците-масони. Виновен е, най-общо казано, Другият. Вината за чалга-съзнанието винаги е екстериоризирана; отговорността за собствения живот винаги е "някъде там", навсякъде другаде, само не в мен самия.
Религиозната чалга се подчинява на същите закони на продуцирането, както и музикалната. Имиджът е всичко, съдържанието е нищо. Аксесоарите и визията изчерпват посланието.
Властта в църквата за така устроени хора е просто достъп до материален и социален ресурс, който следва да бъде овладян и използван за запазване на статуквото. Властта като служение - единственият възможен християнски модус на властта - е понятие от отдавна забравени непотребни книги.
Църковният живот е превърнат в поредица от спектакли - освещавания на фирми и институции, мили тържества и речи пред отрупани трапези. Дори отслужването на литургия от страна на някой висш църковен служител се превръща в новина, отразявана от църковните медии - сякаш богослужебният живот на църквата не е естественият жизнен цикъл на живото Тяло, а поредица от непредсказуеми, сензационни, заслужаващи особено медийно внимание, гърчове.
Има новина в Църквата и тя е една-единствена от самото й начало - вестта за Въплътилия Се, Разпнатия и Възкръсналия. Отново подменяме истинската Новина с неказваща нищо на външния човек "църковна информация". Честният призив от препълнено сърце "Елате и вкусете колко благ е Господ" сме подменили с институционални искания за привилегии, измрънкани към светската държава. Нерадението си (или да го кажем по-грубичко, мързела) прикриваме с обидени пози, задето не са осигурени "подходящи условия" на нашето присъствие в държавните институции. Задето не ни изплащат навреме държавната субсидия.
Изобщо, усвоили сме до съвършенство изкуството да не носим отговорност за християнското си призвание, което казва съвсем простички неща - "Идете и научете", "Бъдете съвършени", "...да блесне светлината ви сред човеците"... Ще идем и ще научим, отговаряме ние, но ако ни гарантирате със закон място в учебната програма. Ще бъдем съвършени, но само ако ни признаете по Конституция за такива. Ще блесне светлината ни, само ни дайте повечко прожектори и телевизионно време.
"Ние сме готини, ние сме уникални", извиват трели фолк-дивите (между другото, дочувал съм точно такъв чалга-напев, буквално), а феновете и особено фенките им искрено вярват, че да се съблечеш гол до кръста и да се качиш да хвърляш гьобеци на масата те прави неповторим.
Религиозният чалгаджия също е кораво убеден в своята уникалност - едната му формална принадлежност към хилядолетната християнска традиция му се представя като достатъчно основание да изисква - специален статут, всеобщо уважение и съобразяване с неговото мнение по всички въпроси на деня. И тук истината е смесена с порядъчни количества лъжа - защото християните наистина са солта на земята, "народ избран, царствено свещенство" - но тяхната избраност се проваля в чалга в мига, в който я заявят пред останалите като основание за особено отношение. От синовство, през лукаво самочувствие - до възгордяване и себевъзвеличаване - това е тъжната траектория на очалгавената вяра, която не се живее, а се демонстрира - в слова и поведение, проповед и външен лайфстайл.
За този вид вяра болното национално съзнание, представящо се измамно за патриотизъм, е еквивалентът на силикона при фолк-певиците. Без него не може; то е запазена марка и бива развявано с повод и без повод пред всяка хоругва, във всяка проповед, по всеки повод. Призовават ни (със съответните цитати, услужливо пропускайки други, по-важни цитати) да пазим и да се гордеем.
Не да разбираме или да знаем. Не да възлюбим Първоизточника. Не да живеем вярата си. Тези неща някак си биват отново услужливо пропуснати. Защото нямат потенциал за чалга. Няма го ключовото "ние сме готини, ние сме уникални", без което гордата пищна чалга се превръща в банално етно. За чалга-религиозността е по-важно да призовава да пазим нещо, което не разбираме и което по природа е дълбоко съкровено, без да бъде ничия собственост и да се гордеем с нещо, за което нямаме никаква заслуга. И което в масовия случай чисто и просто нямаме и никога не сме имали.
Чалгарят не може да бъде истински патриот, защото не може да бъде истински и докрай човек. При него дори националното, дори "религиозното" е част от спектакъла, захранващ самочувствието му със симулакри; той не се интересува от истината за себе си и за своя народ; вълнуват го единствено клишираните митологеми, лозунгите и онова "ние сме готини, ние сме уникални", безсвестните еднотипни първосигнални импулси, залъгващи го с някакво карикатурно подобие на смисъл - защото чалгарят първом и най-вече се е отрекъл от търсене на истински смисъл и мисия в живота си (това последното предполага уязвимост, риск и необходимост от поемане на отговорност за думите и делата).
Религиозната чалга непрестанно продуцира именно такова псевдо-патриотично съзнание и поведение, а очалгавеното общество доволно разпознава в този стил разновидност на "класиката" в жанра. Като резултат срещата между църквата и обществото се осъществява на езика и в територията на чалгата - пищна външност, нулево керигматично послание, отрицателни нива на личния пример, а обществото се разделя по класически чалга-принцип - на фенове и погнусени.
Тази сбъркана религиозност мнозина днес имат интерес да ни пробутат за автентична вяра, "завещана от предците ни". Устойчивостта на чалга-религиозността е забележителна - тя е вяра, застинала в своето падение, вечно накланяща се - като кулата в Пиза, като всяко неустойчиво човешко творение и като накланящите се неща от поетичното до профетичност изказване на министър-председателя.
Нещата у нас наистина се накланят. Слягат се от тежестта на хора с парчета метал вместо сърца. Пропукват се под натиска на агресивност и омраза от страна на християни, помазани при кръщението си сякаш не с миро, а с оръжейна смазка. Покланят се угоднически пред олтара на Всеподателката-Държава. Любовно се скланят към всичко, което излъчва вездесъщите феромони на властта и парите.
Свободата? Тя ни е гарантирана - но не от държавата, а от една доста по-висша Инстанция. И се състои в това - въпреки всичко, да коленичим пред Кръста. Той поне няма да се наклони.
Може би сега вече коментиращите първата част са разбрали същността на статията... Поздравявам автора за прямотата и искрено се надявам, че тя е негов безусловен житейски принцип във всичко.
"За очалгавеното съзнание извън църквата" То да беше само извън църквата... В църквата е същата простотия, даже още по-зле. Педали, педофили, каквото-се-сетите-фили, дънещи чалга нон-стоп.
Уважаеми писатели-журналисти, Уважаеми г-н Симов, Ето пак сочите с пръст, но пак НЕ помагате. Каква е ползата от писанието ви тогава? Че похулвате църквата? Но това не е полезно, а вредно - както за хората, които ще прочетат и ще се съблазнят, така и за вас самите с оглед отговорите, които ще трябва да давате на Страшния съд. Искате да помогнете, искате да направите нещо за българската духовност, ето го начинът: придобийте мирен дух. Придобийте мирен дух и десетки хора около вас ще се спасят. И после: 1. Проповядвайте на близките си с кротост и търпение, както е правел и Спасителят; 2. Живейте християнството, проповядвайте го и мълчаливо със самия си живот и с делата си, с тайната си милостиня; 3. Започнете да спазвате постите, постановени от векове в Св. Църква. Като за начало - всяка сряда (защото Господ е бил заловен) и всеки петък (защото Господ е бил разпнат). Постът е страшно оръжие срещу дявола и изкушенията му - използвайте го; 4. Купувайте и раздавайте без много шум православни книжки на близките си; 5. Научете децата си на Божието слово, насърчете ги да учат и Богословие - които имат ревност в сърцата; 6. Пишете на всички и навсякъде, че трябва да искат да се върне светоотеческия календар (променен частично 1968 г.), да не се подписва уния с еретическа Ватикана, да не се целува ръка на еретика-папа, да не се участва на предстоящия Осми уж-правослаен (но всъщност предателски и отстъпнически) събор, да не се благославят антихристите-масони (а който ги благославя да бъде низвергнат от чин); 7. Пишете на всички и навсякъде да се покаят (като първо се покаете за греховете си вие и след това се изповядате какъвто е редът) - да скъсат с греховния живот и да поведат борба с него вътре в сърцата си. Да заживеят по дух, а не по плът. Да пазят целомъдрието на брака и на децата си. И като направите това, тогава чрез Св. Дух ще разберете какви претенции да имате към Св. Синод - "Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си", така казва Господ (Мат. 7:5). Бог да ви помага в образователното ви начинание, само не забравяйте - първо образовате себе си, после другите (защото слепецът не може да води слепци)! И най-важното, ако решите да сторите нещо за Бога (сиреч за хората) - да одухотворите някого, да ограмотите духовно, да изобличите някои изпаднал в ерес архиереи, помнете най-важното - не се искат големи жертви, иска се само ПОСТОЯНСТВО. Не е нужно да се вдигне някой голям камък, може и малко камъче, но да се занесе до края. А не утре да ви домързи и да подвиете опашка. П.П. Ако все пак дяволът ви човърка да продължавате да осъждате архиереите, знаите и това - осъждането е голям грях. Има си Съдия, Господ ще съди, когато му дойде времето (разбира се има и частен съд веднага след смъртта на тялото на човека), не бива да изземваме Неговите функции - "Който си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада... А ти защо съдиш брата си", така учи ап. Павел (Рим. 14:4). И още: "Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ, Който и ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога." (1 Кор. 4:5). А Господ направо е казал "Не съдете, за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете осъдени". Единствено позволеното осъждане е това, което и Господ е правил - не е осъдил блудницата, но е съдил изопачителите на Божието слово (сиреч Истината) еретиците - фарисеите и книжниците. Това са правили и всички апостоли и Св. отци. Така че, ако ви е осъжда, осъждайте ереста - целуването ръката на папата от български духовници, гнусните благословии на масони и тамплиери, приемането наполовина на католичекия календар през 1968 г., лъжите на протстантството и католицизма - ето ви поле за изява! Виждате ли, уважаеми, как Дяволът всичко е обърнал с главата надолу в този Богоотстъпнически век - за което не трябва да осъждаме хората (изпадането в грях), ние ги осъждаме с най-голямо ожесточение. А това, което именно е за осъждане (лъжите на ересите, защото нали най-големият имитатор на Бога е Дявола), ние тъкмо там проявяваме толерантност - толерантност към Дявола и неговите слуги. Не виждаме, че слагаме на едно хоро и вълците и агнетата и не само това, ами уж мислейки си за правдата ние доубиваме агнетата преди още вълците да са отворили уста към тях. Осъждайте ересите и отстъпленията от вярата, а не хората за проявена човешка слабост. Сами станете благовестители на Евангелския начин на живот - в семействата си, в работата си, навсякъде. Тогава ще видите, че греха на някой отделен архиерей не пречи на спасението ви. Тогава ще пожелаете да помагате, а не само а сочите с пръст. Да сочи с пръст всеки може, а да помага - не всеки. С обич в Господа, Александър Тодоров
Свобдата да си роб на суеверия и предрасъдъци. Не съм сългасен. Свобдата е да нямаш Бог.
До Александър, Вместо да проповядвате и да се опияниявате от въображаемия си приятел Исус, свършете нещо добро в реалния свят. Помогнете на страдащ, изчистете пред блока, помогнете на пенсионер с пазарските чанти. Стига с тия въображаеми, измислени светове, имаме нужда от вас тук, в реалния свят.
И аз така си мислех като малък - че Господ е въображаем. Но и това се надживява, не се отчайвайте. А и Бог много помага - я болест ще изпрати, я катастрофка, я някоя друга мъка, за да ни покаже, че сами нищо не струваме и ако пожелаем - да ни излекува. Ако пък не желаем - няма проблем, при Господа никой не отива на сила, само който иска и който Го люби. Който не, за него си има друго място, при тия който не обичат Бога, тях Дяволът ще посрещне с голяма радост.
Тодоров, имаш късмет, че това не е моят блог. 'Щото ако беше до сега да си изял 100 бан(ана) - заради писания като това дългото.
Алескаднър, да, понеже молбите към бога са 100% доказано средство с/у болести нали? Жалко е когато от страх вярваш. Въобще глагола вярвам е пълна противоположност на мисля. Следващи път ако те удари някоя болест, моли се на твоя бог. Медицината е за нас, грешниците.
Пълна подкрепа за От4ето! Вярвам е за глуповатите от селските райони,мисля си глагол с тежест....СЛАВА БОГУ..)
До Александър Здравейте, обикновено не коментирам на такива места, тъй като повечето коментари са самоцелни и злобни, но вашите коментари са толкова пълни с вяра и милост и като православна християнка не мога да не ви кажа колко ми беше приятно да прочета написаното от вас. Благодаря ви.