Нека сме откровени: проблем със съдържанието на учебниците във всички класове има. Е, проблемът съвсем не е този, посочен от варненския политик и родителите в града, но не можем да си затваряме очите за това, че проблемите в българската образователна система са... системни.
Причина за неадекватното съдържание в учебници може да се открие в учебните програми, например, които са твърде сложни за третокласниците. Или във факта, че Законът за народната просвета е от 1991 г., когато, както пеят Ъпсурт, "нямаше ни джиесеми, ни интернет". Или във факта, че изобщо учебниците са фетишизирани като едва ли не единствен извор на познание, при условие че би следвало да са само един от безбройните инструменти, които един учител може да използва във века на интернет и смарт-устройствата.
Освен това липсата на разписани стандарти за съдържание и оценяване прави учебниците недостатъчно логични. Не е ясно какви и колко знания и умения за колко се оценяват. Нито един от учебниците обаче няма пряко отношение към това дали едно дете е възпитано в любов към Родината. Учебниците са само средство, едно от многото, които ползва един учител. А нима любовта към Родината не се възпитава и у дома? Нима, ако учебника "възпитава" в любов към Родината, а родителят не, детето ще стане патриот?
Ако трябва да потърсим обаче най-слабото място в онова, което свързва българската идентичност и училището, то това са българските училища в чужбина.
В проектозакона за предучилищно и училищно образование държавата заявява „подкрепа", а не "финансиране" за тези училища, казва основателят на българското училище "Св. Св. Кирил и Методий" в Париж Камелия Трибулен-Конакчиева.
Десетки хиляди българчета са далеч от физическото училище в САЩ (над 200 00 българи с техните семейства), Испания (над 250 000), Франция, Кипър, Великобритания. Вместо да учат по българската система, те предпочитат да се запишат в местни училища, защото българската държава не е създала стандарт, нито процедура за получаване на българска диплома, ако ученикът не може да присъства физически в съответното българско училище.
Така например в Марсилия, Южна Франция, живеят български семейства, но няма българско училище. За да могат децата да учат по българската система, задължително трябва да са в т.нар. присъствена форма на обучение, т.е., всеки уикенд да пътуват до Париж, който е на разстояние близо 800 км. Сега съотнесете този пример към САЩ, Германия, Великобритания и всички други страни, в които живеят българи.
Проблемът се състои в това, че ако знаем, че държавата не просто подкрепя, а финансира българските училища зад граница, много по-лесно може да се създадат и съвсем малки паралелки/групи, които да имат гарантиран от държавата ресурс за образование, както това се случва и в България. Това ще намали финансовата тежест върху родители, които днес на възрожденски принцип финансират учителите, а и учебния процес на децата си с лични средства.
А вероятно най-големият патриотичен проблем е невъзможността българчетата в чужбина да получават българска диплома по дистанционен път.
Така се губи идентичност - когато децата от смесен брак с родител българин или пък от двама българи в чужбина няма къде да учат български език, българска история и българска география. В този смисъл на тези училища в чужбина учебниците им са последен проблем. Там е особено важно да не се изпусне връзката на децата с родината на техните родители, за да бъдат стимулирани да се върнат някой ден у нас.
Училището, учителят, родителят и българската идентичност са много повече от един учебник.
Разбира се, проблемите на българските общности в чужбина не носят никакъв дивидент в предстоящите местни избори, та няма как да са обект на интерес от страна на политиците. Изброяването на проблеми в образователната ни система може да продължи безкрайно, но нито един от тях не е свързан с възпитанието в любов към Родината.
Любов към Родината възпитаваме ежедневно у дома, в училище, в медиите, в нашето общество чрез добрия пример, благата дума и възможността за достоен живот тук, в България, а не някъде другаде.
*Емил Джасим е учител по история и програмен директор в Център за образователни инициативи
