Странно, отдавна софийски квартал не познаваше такова чудо.
Навсякъде разлепени снимки на красив млад човек с един надпис отдолу - "Помогнете да открием Ники".
Редките ми връщания от чужбина отдавна ме сблъскваха с все повече безразличие и отчуждение. Чудех се къде изчезна всичко - карнавалите със сватбените дрехи на родителите, купите с череши, изнесени на площадките от грижовните ни баби, игрите навън... Пред блока ни цареше безмълвие.
Срещите със съседите ми напоследък бяха гарнирани само с прибързано затворени врати с трясък. Забравих лицата, които обичах - те се изплъзваха като уродливо-болен човек, който не иска да бъдат видени раните му.
Единственият, който продължи да бъде същият усмихнат и добър съсед, беше бай Марин. Зачуден го попитах какво става, кого търсят. И неговата врата се тръшна - този път от безсилие, но преди това получих ценен дар, мъжът ми натика нещо в ръцете... Не исках да настоявам за повече внимание, трябваше да съм тук, в дома си, две седмици.
Зачетох подадената огромна тетрадка.
Онемях.
После разбрах защо милият бай Марин бутна вратата... На мен ми се искаше да извикам, да викам и крещя до... края на света.
Дневникът на момчето Ники и дневникът на мъжът Ники бяха в ръцете ми, четиво в две части, четиво различно като деня и нощта. Четиво, което обясняваше цялата тишина в родината ми.
Ще се опитам да разкажа....
Знаете, има деца, които се отличават от връстниците си - винаги. Те са усмихнати, ведри и весели. Гледани с много любов, те са такива и към света - доверчиви, жизнерадостни, излъчващи щастие. В детството, когато всички избираме естествените си авторитети, те са другарчетата, които измислят най-хубавите забавления, те са най-бързите, сръчните, всеки иска да е до тях.
Четях приказната история на малкия Ники , успехите, наградите, влюбванията. Гледах картинките, нахвърляни набързо отстрани, и се чудех как може толкова талант да има в един човек... Аз съм художник. Точността на преценката ми е... в залите по света, където са моите платна.
Мислех, че чета приказка, от тези вълшебните, където всичко е красота. Момчето си записваше всяка усмивка, която получаваше. С кеф разказваше как помагал по математика, как измислял пиеса, как прогонили големия гаден Ясен, който им взимал масата за тенис пред блока. Балове, момичета, вдъхновения - уважение и обич към всичко, търколило се в живота му. Четях и постепенно - благодарение на тези красиви спомени - почти се случи чудото, трясъкът на затръшнатите около мен врати започна да изчезва...
После стигнах до годините на промените, които не пожалиха никого - едни потънаха в безпомощното несправяне с времето на тарикатлъка, други освирепяха за имане.
Тътреха, крадяха, трупаха... от чуждия живот, от чуждата битка, от чуждия труд.
Ники разказваше за болестта на баща си, за майката, съкратена от института, за помощта на Петко, намерил му работа. През мрачните облаци на живота пак грееше душата на този слънчев младеж - с благодарност, с надежда за помощ.
И после дойдоха вратите, тези същите, дето гонеха и мен , чак до цветните ми делници в новия ми живот.
Момчето вече записваше друго - забравата, предадените приятелства, злорадата посредственост, докопала се до престиж: "Тина има апартамент в центъра - голям! Защото баща й познавал правилните хора! А татко викаше, че те нямат приятели - за тридесет години в тях не били идвали гости на купон! Не искам апартамент, а само работа, за да имам пари да помагам у дома"... "Срещнах Иван, едва завърши училище, сега имал диплома за висше образование. Как я е получил като от абитуриентския ни бал ни са минали само три години!?"
Думички - прости и кратки, въпроси все по-кратки. Безразличие и безличие на света...
Последният цитат от срещите с приятели беше въпросът: - "Ти кат можеше всичко, що го закъса така, бе брато?"
Момчето останало само, родителите починали, в дневника не пише нищо, но се разбира... има само портрети на майката и бащата, много рисунки - перфектни рисунки. До тях обещания към обичаните хора, разговор с мъртвите - събирам пари, ще уча, ще стана художник.
И най-чудното чудо - решението за изход.
Вече младият мъж продавал кръвта си, за да живее. Болните, които получавали от нея, оздравявали. Дори лекарите видели, че неизлечимите случаи се превръщали в фантастична приказка с чудесен успешен край. Търсили го хората заради целебната помощ на добрия човек, който с обичта си заразява света, молели го до даде кръв за техните близки, молели го за помощ вече и докторите...
Момчето записвало и давало по ред, не сменило цена, хората дори говорели, че само след разговор с него се усещали по-чисти, добри, мили. Тук вече младият мъж е събирал в дневника си афоризми за откритата надежда...
А най-долу в дневника, под разказите му стоят няколко изречения от бай Марин, написани с печатни букви: "Кучето на Ники го бутнала кола, то му беше единственият другар. Мен ме немаше тука два дена, само два дена. Никой не спрял да му помогне, да спре кръвта, да го заведе на доктор, а все коли карат. Ники го намерил вечерта - още живо,а след секунда то издъхнало в ръцете му. Изхвърлил всичко през балкона и изчезнал... Сега тия го търсят, заради добрата кръв на добрия човек. Бегай, момче, бегай... Тия не те заслужават"
Затворих тетрадката и вратите, яростно ритани във входа, започнаха да тропат в душата ми.
Ужасно!!! Весела, кому е нужна тази поредна порция гной? Чии рани ще бъдат заздравени от подобни визии и писания? Толкова ли е модерно измежду протоснобите да "хранят" де що видят? Момиче, имам новина за теб - обществото ни се съвзема. И то без твоето участие, даже благодарение на факта. А както се очертава, имам и нещо като съвет към теб - стой си при платната. Явно егоизма ти е прелял над способността за човешка емпатия. Но да, там където се излагат и купуват "светски" платна е така. Тук животът е една пъстра картина, макар и с тъмни отсенки. Дадено е на всеки от нас да добави своя цвят, както, впрочем, и ти направи...
Ужасно е наистина,но ужасът е от тази действителност,а не от това,че някой я изразява и синтезира!Добре,че са младите да виждат нещата от страни и да ни казват как точна изглежда кошмара в който живеем,защото потънали в него се носим по течението и ни обхваща безразличието,спираме да чувстваме,спираме дори да мислим..! Такова общество ли искаме,нека се замислим..Нека всички си спомним отминалите много по-човешки години и се постараем да върнем поне частица от тях...НЕКА! Браво на авторката,продължавай момиче,има нужда от такива като теб,да събуждат заспалите ни мозъци от кошмара в който живеем!
Браво Весе. Благодаря ти за това, че успя да докоснеш сърцето ми. Написаното дълбоко ме трогна. На нас, в този момент са ни нужни много такива като теб и Ники, за да излезем от мъглата на забвението, в която едни други хора успяха да ни набутат и продължават да ни държат там. Явно така им харесва.
В този текст има нещо неизказано или нарочно прикрито, или всичко е измислено. Не ми е приятно да чета манипулативни разкази претендиращи за истинност. Защо един млад и здрав мъж не може да си намери работа и трябва да продава кръв, което ако не се лъжа е на границата на закона? Даже доктори са го молили да купуват от него - това е абсурдно. Освен това има правила за кръводаряването и те регламентират това да става максимум 6 пъти годишно за мъжете. Как ще се издържа от това? И аз обичам да си поплаквам на истории, но тази е нарочно манипулирана да е сълзлива.
Измисленка историйка за измислен герой /и да не е някаква нова мода в литературата жените да пишат в мъжки род?/. Citizen X е прав, че сълзливи истории няма да ни подобрят живота. Само главния антагонист в това писание е реален - това е демокрацията разбира се. Демокрацията е толкова лоша - особено за онези, които са се приспособили чудесно към застойния комунизъм на 80-те. Разбира се, че им изглежда чудовищна - дори и да е само заради това, че донася промяна в едно общество, направило всичко възможно зада спре времето /което не работи в негова полза/. И разбира се веднага се намират куп сълзливи лелки и бабки да въздишат по горкото юначе - младо красиво и добродетелно /задължително/ ...такова клише. Ами тоз лирически герой комунизма най-напред го е осакатил умствено, правейки го напълно неприспособим и неспособен да си намери някакво място в променената социална среда /сигурно и обичливите лели са дали своя принос /. ...значи поне в някой отношения далеч не е бил особено способен. И на всичкото отгоре статията е закъсняла с поне 10 или дори 15 години...
Не автора Свтулченце, а лелките от коментарите /мисля, че съм го написал/. Посланията си ги отправям по друг начин... виждащ ли, даже и аз не съм талантлив във всичко и не мога да правя всичко Къде съм вменявал своите разбирания - обясни ако обичаш?
Щом към средата вече ми се искаше да си нарежа вените, значи определено си заслужава. Стила на писане е уникален. 6+ от мен!
Ако това беше сайт за художествена литература, това произведение, плод на фантазия, както ми обясняват, може би щеше да има място в него - не и ако аз бях куратор, но тогава вече щеше да става въпрос за вкус и лично мнение - сега, публикувано в новинарски и коментарен сайт /място, където публикуват журналисти, а не писатели/ и след като по необходимост трабва да бъде класифицирано като "журналистика" е просто най-лошия възможен вид такава /защото гледам, че вече дори тези, които го "защитават" се съгласиха, че е пълна измислица/. Не завиждам на онзи, чиято фантазия ражда това във всеки случай.
Pepe,разбрахме Ви,четем , че непрекъснато само тук пишете-сутрин ,вечер-явно имате лично отношение към автора?Да спрете да налагате мнение-как ще определяте кое къде да се публикува-?!Защо Ви няма никъде другаде с този псевдоним!?Анонимността е белег за страх-то и бабаПена може да има псевдоним,но значи ли , че зад нея стои тя!!!???Всички други коментари са мнение и толкова,Вас ви чета ....колко пъти-добре ???
Не на троловете??? Стига бе Най-напред - не си ти /който и да си зад този псевдоним / човека, който ще ми каже кога, къде и с кой псевдоним трябва да пиша. Благодарим ви обаче, че използвахте Гугъл. /а това междудругото е популярно име и навсякъде има регистриран някой с него - ти как разбра, кое съм аз и кое не съм? / Някак странно е обаче, че за това, че използваш псевдоним те обвиняват хора, които използуват псевдоними. Разликата е, че аз тук съм регистриран от години, хората са чели кога и какво пиша. Срещу мен имам хора, които са се регистрирали току що зада пишат срещу мен /и да ми слагат минуси / - което си е класическото определение за "трол" - и обвиняват мен, че съм бил ТРОЛ. Точно факта, че съм писал и пиша мнения в този сайт е показателен за това, че не е защото имам лично отношение към този конкретен автор /не че е забранено де/. Срещу мен пък пишат хора, които са се регистрирали току що, специално за целта и имат по едно мнение. Мисля, че на всеки страничен наблюдател лесно става ясно кой има лично отношение и какво е то. Моето е просто отношение към това, една измислица да се представя като журналистика. Не, псевдонима, който използвам не е израз на страх , идва от инициалите ми, а причината да не използвам пълното си име е проста - зада не дам възможност на троловете, научили се да използват Гугъл да започнат да ми пълнят мейл бокса със спам и да ми затрудняват кореспонденцията и комуникацията с други хора по по-важни въпроси и да ми пречат на работата например. И моля ви се, не се пенявете, започвам да се притеснявам за здравословното ви състояние.
Не знам как точно се определя "тип" на сайт. Новинарски или неновинарски. За мен заглавието си говори само. Нещо като, "Ганкиното кафене". Няма лошо. Та в тоз` ред на мисли, място където можеш да чуеш и новина и историята на някой, защо не и съчинен разказ с някакво евентуално послание. За мен разказа е развит по класическа форма. Пролог, завръзки, развръзки и прочие. Та баш в средата ми прозира отношение и позиция относно отминали времена и дошлите след тях такива. Иначе идеята и стила очевидно са са ясни за всички. Дори го прочетох в мнение. "Иде ми `а си разкъсам ризата и `а са мана от тоя жувот" Напра`о си режа вените. Сериозна доза нихилизъм. НЕ че трябва да си заврем главите в.....пясъка де. Че на повечето са и на по-тъмно дори. Но на авторката/а да кажа - диалектика братче. Е, дали е на самоход или режисирана, това вече е въпрос на новинарски анализи.
Гледам събрала се банда клакьори. От къде ви събират се чудя? Ако на мен ми се четат плахи литературни трепети ще вляза в ‘хулите’, няма да далдисам в кафето. На мен ми е все тая кой какви словоизлияния иска да си сподели, но понеже в коментарите бяха намесени Хамлет, Онегин и още някой, да ви кажа аз стигнах до тук: „Редките ми връщания от чужбина отдавна ме сблъскваха с все повече безразличие и отчуждение.” Не пуснах сълза, не ми трепна сърцето, нямам гъдел в корема и нищо не ми стяга гушата докато чета посредствен текст. Оставям ви да си ръкопляскате.
Разбира се, че съществуват "типове" сайтове - портали, блогове, портфолиа и т.н. Съществуват и "тематични направления" - очевидно нов термин за някой "литератори". И не всичко се публикува навсякъде - не се публикува литература на science.com, нито пък на cnn.com или на bbc.co.uk – освен в специална секция за литература ако на сайта има такава. Добър ви ден на някой хора. Има и съществена разлика между това и другите неща, публикувани в рубриката "Стани автор", и тя е, че макар рубриката да е за авторски материали и коментари, дори и когато описват нещо съвсем лично, частно, на практика не засягащо никого другиго, макар че дават съвсем лични тълкувания на събитията, останалите автори поне що се отнася до фактологията се придържат към... фактите /даже и невръстните девойки, споделящи личната си болка го правят, те също отнасят доста критика, но поне я понасят достойно и не привикват на помощ приятелите и родата да "заклеймяват“ критикувалите ги /. Най-малкото етиката - да, става въпрос за журналистическа етика, изисква да се посочи, че става въпрос за художествена творба - авторово претворяване на променена от въображението реалност. Може би и самата редакционна колегия на сайта трябва да реши какъв "тип" ще е той и с какви журналистически стандарти ще се съобразява... Очевидно в случая не може и дума да става за каквато и да било обективност. Показателно обаче е друго - личните мнения на хората, коментирали този пасквил се нападат свирепо от току що регистрирани "персони" с очевидно намерение и цел, които на всичкото отгоре ги обвиняват и че са "тролове", хора, регистрирани с псевдоними обвиняват другите хора, за това, че са регистрирани с такива, а не с пълните си три имена, ЕГН и адрес... Е то безочието просто няма граници. В тази връзка се сещам да попитам господата и госпожите изтъкнати "писатели“ - вица за чукчи-писател чували ли сте?
Между другото - благодаря на подкрепилите ме - понякога и най-закоравелия трол има нужда от подкрепа
Старите кучета трябва да се подкрепяме!