Понякога се чудя как успяваме да се разминем на косъм в автобуса, без да се убием един друг. Ами така де... вече отдавна е престанало да бъде модерно да си казваме "Извинете".
Ще си кажете - ти пък все едно казваш. Ще отговоря - мдам, понякога. И то не задължително, когато е заслужено, а по някакъв странен кодекс, който всички ние изповядваме напоследък.
Новото верую на непотушения полунепукизъм или нещо такова. Достатъчен, че да събуди малко съвест и съвсем недостатъчен да се превърне в модел на поведение.
Така е, драги мои, ние сме ударили дъното. И това съвсем не го казвам, защото сме икономически изостанали, а защото самите ние не знаем какви сме вече като общество.
Реем се в някакъв полусън, който изсмуква всичките ни жизнени сили и оставяме алчни продажници да ни мачкат, лъжат, обиждат, ограбват душевно, финансово и морално, издигаме в култ тенденциозния избор на негодници, прекланяме се пред изкуствени гърди, физиономии, обещания, скъпи костюми и лъскави опаковки, отчаяно драпаме да станем част от някакъв абсурден псевдоелит, за който културата се изразява в откритото и прикрито порно, явното лицемерие, наглостта и трайната експлоатация на плебейството и си траем кротичко ден след ден, жадно поглъщайки химерата наречена цивилизована Европа.
Душите ни спят, драги хора. Докато децата ни изпростяват ден след ден поради липсата на идеали и знания, които да им завещаем или се изродяват под влиянието на същите тези продажници, които са ни подкарали като стадо овце, ние бездарно си мълчим и слагаме упорито крак след крак, живеейки с абсурдната илюзия, че утре нещата ще са по-добри. Но утре-то никога не е по-добро, а ние, загубили куража си, продължаваме да се гушим в прегръдката на собственото си малодушие, обеззверени до най-високата възможна степен.
Обикновено на това място речите като тази стават драматични, припомняйки с патос какви сме били едно време ние, българите. И ето, плачейки, аз ще ви кажа, че не сме били кой знае колко различни - все същите бездарни егоисти, чието единствено безспорно умение е да караме всеки българин различен от нас самите и обкръжението ни да се чувства зле, за да си създадем илюзия, че сме по-добре.
A историческия урок, който най-добре сме усвоили, е да оставаме разделени в повратни моменти от историята си - разделени пред лицето на Византия, пред лицето на Османската империя, пред лицето на Европа, пред лицето на света и най-вече разделени един пред друг, не на етнически, не и на морален принцип, а от неподправена бездарност.
Ние сме феноменален народ, който систематично извършва геноцид срещу себе си, за да даде път на най-пропадналата утайка от обществото и да я превърне в управляваща класа. Да, аз плача драги мои, не защото съм толкова различна от вас или гореописаното, а именно защото добре разбирам, че съм част от цялата тази картинка.
И по всички параграфи съм виновна, както и вие. Но ако не мога да спра процеса ни на самоунищожение и преди тотално да заглуша гласа на съвестта си, съм решила поне да използвам дадените ми свише (или генетично) способности да се изказвам прилично.
Нека ви разкажа за най-голямата ни грешка като народ. Тя не се крие в историята ни, колкото и много хора да мислят така. Нищо фатално не се е случило, когато грандиозният план за българо-византийска държава на цар Симеон се е провалил, когато пет века сме търпели турското робство, когато сме загубили в двете Световни войни, дори когато идеологията, наречена Комунизъм, не проработи.
Грешката ни се корени в неумението ни да се учим от тези провали. Същества, които дори не могат да се сравняват интелектуално и с най-глупавите представители на нас, хората като биологичен вид, са се научили да се възползват максимално от инстинктите си. Тези вменени модели на поведение им говорят да бягат при опасност, да се хранят при нужда и да не повтарят неща, които са окачествили като погрешни.
Българино, защо тогава твоят инстинкт ти казва да стоиш и гледаш безучастно докато светът ти и този на твоите сънародници се срутва? И пляскаш с безумен блясък в очите когато избегнеш отломъка на косъм, а той улучи този до тебе, радвайки се искрено на спорния си късмет.
Със същата охота толерираш всичко, което морално отричаш, ефективно признавайки правото му да съществува. Единственото, което ти е останало, е онзи горчив сарказъм, с който осмиваш, (обикновено останалите), сочейки показно с пръст, за да не ти се налага да мислиш всъщност колко ти е зле на тебе самия.
И после плюеш и богове, и управници, питайки се защо си в тази кална дупка, която сам си изкопал с толерантността си към калта, презирайки тези над теб, които са изплували по случайност или щастливо стечение на обстоятелствата, чудейки се как да ги потопиш, за да не си сам в нещастието си.
Тъжно е, хора, защото си заслужаваме и политиците, и положението. Заслужаваме ги с нашата толерантност към корупцията, ежедневното лицемерие, пошлият стремеж към дрънкулки от всякакъв тип и най-вече заради липсата на смелост да се изправим срещу най-големия си страх - истината.
А истината е, че не е виновен този който яде баницата. Този, който му я дава, трябва да му я вземе. Трябва да ни писне дотолкова, че да спрем да храним паразитите.
Наблюдавам безумния принцип, който много българи днес следват - гласуват, избирайки "по-малкото" зло. Че то има ли такова? Аз не виждам един управник, който да е заслужил гласа на който и да е от нас.
Всички отговорни постове са заети до един от мошеници, крадци, лъжци, а напоследък и селяни, но не с онова чисто селско простодушие, което заслужава уважение, а душевно изостанали малоумници, които в нормално функциониращо общество не биха стигнали по-далече от затвора, където им е мястото.
Но как един народ като нашия, който няма истински ценности може да очаква нещо по-добро за себе си? Логически погледнато, мили сънародници, ние наистина получаваме, това което сме си заслужили. Животът не е честен в никакъв случай, въпреки че ми се иска да вярвам в тази концепция. Но далеч не е и толкова несправедлив, колкото си повтаряме.
Ние, хората, сме способни на невероятни неща. Вижте японците например какво направиха с унищожената от войната страна само преди по-малко от 70 години, когато се наложи да я съграждат буквално от отломките. Ако още не ви е ясно защо успяха, можете да почетете по темата и да видите някои очевидни зависимости, които липсват при нас.
Ние сме в руини! Ще започнем ли да се възстановяваме? Вярвам, че е напълно възможно, ако престанем да бъдем егоцентриците, които сме днес, и преосмислим ценностната си система. Ако започнем за първи път в историята си да се държим като общество, а не като сбирщина.
Перспективата трябва да ви е ясна - ако не го направим, ще се унищожим - и това е също толкова реално, колкото и това, че утре слънцето ще изгрее. Не ми вярвайте - прочетете демографските показатели - смъртността, раждаемостта, етническото разпределение.
Консултирайте се със статистическите данни и социологически проучвания, за която тема смятате като релевантна, и накрая се обърнете към собствения си живот за окончателна справка. И се моля да се уплашите.
Това е моята молитва тази вечер. Да се страхувам. Защото докато се страхувам, ще искам да променя нещо, дори и само за да не ме е страх.
Така е, с писане не се променят нещата. Тази статия не олицетворява някакъв такъв стремеж, най-малкото поради елементарния факт, че трябват много хора за целта, при това такива, на които им се прави нещо по въпроса. Просто позиция, изписана с думи. Иначе по повод естественият ход на нещата, това е нож с две остриета. Не съм съгласна, че пасивността е добро решение. Това разбира се, не означава, че съм поклонник и на радикалната промяна. Това, в което вярвам е, че всеки има способността да промени собствения си живот и това е посоката, в която аз лично работя.
Първите три параграфа ми се сториха абсолютно лишени от смисъл. А след тях просто следваше поредното оплакване на българското общество, като просто регистрираме, че стауквото е такова, каквото е. Лошо. Да, знаем. Поне към средата имаше опит за личен принос на автора, който звучеше интересно (това с ученето от грешките), но идеята се размива от желанието на автора да преекспонира тъй пагубните черти на българския характер. Е да, читателите обикновено обичат да четат за силни страсти - на тях им дай черно и бяло, сивото им е скучно, ако и да е истината. На дъното сме, щото сме черни, щото виждаме злините и ги толерираме! Ужас! Да, ама не. Българите не се отличават кой знае колко от който и да било друг народ. Хората са, в съществото си, еднакви. Главно сивовати.
А да, авторката - на твое място бих избягвал да коментирам под статията си. Това, което обикновено се случва с неразумните автори, които се осмелят и да коментират, не е точно приятно, и не всеки има стомах за такава критика. Но кой знае, може би ти имаш..
Aliyara - сфинкята не й обръщай грам внимание,той така си троли квото свари.Нищо лично.
Чудесна статия! Мога само да поздрава авторката. Но мисла, че требва да слезне и по-дълбоко. Винаги има по-дълбоко. Понекога си мисла, че българите всъщност сме стигнали много по-далече от останалите народи. Странно звучи верно и сигурно и глупаво. Обаче точно тоа нихилизъм и таа невяра в идеали и прочие ма кара да мисла така. Ние сме прозрели, че тиа т.нар. идеали в тоа си вид служат за управление на масите и за управление на човека сам по себе си. Служат да изградат рамката на едно "здраво" обшество. Това сме разбрали ниа макар некои да го разбират на подсъзнателно ниво. Демек разбили сме сички илюзии къде уж ни водат към нещо по-добро. Ше каже некой - ми що да са илюзии? Нале това са ценности изповядвани от много напредничави хора много преди нас? Още от древните светли умове на елините па до Ренесанса и появата на Хуманизма. Ми илюзии са щото са се изпразнили от съдържание. Това е разочарованието на индивида с разбити надежди. На детето от играчката си, която пее само една дразнеща мелодийка и не мое да изсвири друга. Ниа сме у фазата, кога това дете е ядосано до сълзи от играчката си и изкарва яростта си на сички около него. Ше доде време, когато това дете ше се успокои, ше седне покрай таа играчка и ше помисли кво мое да напраи то самото та да стане таа играчка квато то иска. Ниа сме деца още. Не моеме да са радваме от сърце на чуждото щастие. Не моем да подкрепяме безрезервно. Не мое да са почувстваме част от цялото. Па това последното ни а голем проблем. През катарзис минава тоа народ. И за да са очисти требва да помъдрее, та да мое да си позволи да оглупее с мерка (и тава е странно) в името на свойто оцеляване и минаването у по-горен етап на духовното. Как стареца се смее добродушно на шегите на унука си - а па унука си мисли "Еш па тоа дъртия къв е изкукуригал". А дъртия си мисли - "Ей унуче! Кво си ми младо и глупавичко. Ма си та обичам дедовото....". Та ниа требва да стигнеме до нивото на дрътия. Яз за себе си съм намерил цел у живота. Да не седа на едно место ми да връва напреде. Да са усъвършенствам (или барем да са опитвам) духовно, физически и интелектуално. Ако таа цел си постават повече ора, без това да са превръща у състезание с цел да са смачкат изостаналите, а човек да изпитва радост от това да изпреварва единствено себе си, сметам ше тръгнат нещата нанекъде.
Ами deowin не ти е харесало, няма какво да се направи. То ако можеше всичко на всеки да се хареса , нали се сещаш. Относно критиката ти - няма лошо от критика. Колкото до това дали е разумно или не да си коментира човек под статията, може би не е. Аз имам друго виждане по въпроса, което може и да е, и да не е правилно. Така както ги виждам нещата най-лошото нещо, което може да ми се случи е някой да ме обиди, да не хареса написаното, да отправя лични нападки, да не е съгласен и т.н. със сигурност пропускам неща от вариациите на тема - "колко можем да бъдем гадни когато искаме". Но това са само думи и лични мнения в есенцията си. И това са неприятните неща, които трябва да избягвам? Има редица по-неприятни, благодаря, тези ми се случват и без това достатъчно. Виж потенциала да се научи и разбере нещо различно не искам да го избягвам заради някакви такива опасения. Относно конкретните забележки - жалко, че не си намерил смисъл в първите три параграфа - какво да кажа - може би не пътуваш в автобус? Това така наглед обикновено действие в милата татковина може да докара екзистенциалните мисли, на които си свидетел. Тази статия не е оплакване в истинския смисъл на думата - просто наблюдение и констатация - изброяване на фактите, такива каквито аз ги виждам. Няма преекспониране на българските черти - за съжаление сме точно такива, както съм ни обрисувала - в някои отношения и по-лоши. Била съм свидетел и наблюдавам ежедневно това поведение във всичките му краски, самата аз се държа по този начин, за да оцелея, така че не ми разправяй, че видиш ли съм преувеличавала. Литературните похвати предполагам са ти ясни, няма какво да ги коментираме. Много съм несъгласна по една точка с теб - че всички народи видиш ли са еднакви и ние хората в този ред на мисли сме били видиш ли еднакви - все сиви. Това е вярно, ако говорим за вечния конфликт добро/зло, бяло/черно, но не и в контекста на тази статия. Виждала съм с очите си разликите между етносите и начина им на мислене в различни ситуации. Ще посоча една от най-очевидните - колективистично и индивидуалистично мислене на народите. Ние (българите) се опитваме да наподобяваме Западния модел, който е крайно индивидуалистичен. Азиатския - в противовес, силно акцентира върху колективното постигане на целите. Относно дъното и колко ужасно е това - ами един от начините да изплуваш е да го стигнеш, апропо твоята преекспонация на моите думи е в погрешната посока.
Много интересно мнение Iratais! Особено с последния параграф ме уцели абсолютно точно - дълбоко съм убедена, че това е един от начините!
Aliyara лекарството АК47М има невероятно действие върху тиквочите, и няма нужда от повтаряне. Виж баските сепаратисти как действат, няма тън-мън.
"Единственото, което ти е останало, е онзи горчив сарказъм, с който осмиваш, (обикновено останалите), сочейки показно с пръст, за да не ти се налага да мислиш всъщност колко ти е зле на тебе самия." Е това е най-дразнещото в целия текст. Защото като посочиш на някой някъде, че нещо не е хубаво, веднага ти се отговаря "аре бе, ти сега на умен ли се правиш, и ти си зле, критикуваш само за да отклониш вниманието от себе си". Върви та обяснявай после защо си повдигнал въпроса, че нещо не е наред
Прочетох вчера статията и на принципа „преброй до 10, преди да говориш на въпреки”, ще опитам днес да кажа, с какво не съм съгласна. И аз имам „смачкани” дни, в които си мисля, че ме е осенила гениалност, прозряла съм отвъд нещата и знам точното решение на проблема. Да, ама не. ------- "Това е моята молитва тази вечер. Да се страхувам. Защото докато се страхувам, ще искам да променя нещо, дори и само за да не ме е страх." --------------- Страхът мотивира хората различно. Изобщо страхът като мотив е първична реакция. Страхът действа в/у „крехките” хора, не че всички нямат някакви страхове. Предпочитам да действам, да работя градивно, а не да реагирам на страховете си. ------- "И по всички параграфи съм виновна, както и вие. Но ако не мога да спра процеса ни на самоунищожение и преди тотално да заглуша гласа на съвестта си, съм решила поне да използвам дадените ми свише (или генетично) способности да се изказвам прилично." -------------------- Приличното изказване тук е м/у другото. Подразни ме намесването на вината, доста е манипулативно и вредно. Да се вменява вина, че си виновен за нещастието си, в повечето случаи води до апатия, депресия и самоунищожение. Не това е нужно, а действие с позитивна мисъл. Приключвам за да не звуча като някоя шаманка, разполагаща с лечебно биле. Статията е пропита с черногледство, което ми идва в повече, без да казва нищо. Е, всички имаме такива дни.
Ей, неначерногледихте се, бре! Харна статия е драснало Момето, казало си е сито "право, Куме, та в очи", вие и скочихте връз да я хапете, щото ви е описала право! Лоши хора, ей! Наместо да я поздравим и подкрепим, дайте да я убием! Щото ни показа рогите, дето сами си ги знаеме, ама не казваме на никого, че да не ни посочат с пръст! Па те синца около назе - все с роги...
Неприятно писание, затова няма да е моето четиво. Мисля, че знам кой го е писал.
За да промениш нещо, трябва първо да го разбереш. Колцина разбират? А да се страхуваш само, не е достатъчно. Всички се страхуват. Особено като виждат на какъв хал са и усещат, че светлина в тунела скоро няма да се види. Трябва тези, които разбират да помогнат на тези, които не разбират да разберат. Трябват водачи. Но ги няма и това е най-голямата трагедия в момента. Отдавна питам тук: вие, интелигентните, мислещите, разбиращите, кой от вас е готов да се прежали? Защото тук е необходима обич, себеотрицание и кураж. Някой който "да възлюби ближните си" така, че да е готов на него да му е зле, че да е добре на другите. Звучи библейски, но докато няма такива хора да събудят и останалите, ще сме си всички в помията.
Иратис, правилно си казал: трябва човек непрекъснато да се самоусъвършенства като личност. Това е задачата ни тука на земята. И колкото повече имаме успех в тази насока, толкова по-полезни ще бъдем и на другите. Това трябва да бъде националната политика: всеки да работи върху себе си, за да бъде полезен и на другите. Трябва да бъде заложено в образованието още от ранна детска възраст. Тогава ще има и гражданско общество, и прогрес.
koya sam? "Водачи" разни има уж, на пръв поглед. Но нямат необходимите качества, знания, умения да водят и насочват нещата в правилната посока. Все някой трябва да им казва какво да правят, не проявяват нужното постоянство, независимост в защита на националните интереси на страната, народа, гражданите. Не могат и да дават личен пример, а действат по двойни/тройни/четвони мерки и стандарти. И това е само малка част от нужното за да се види светлина в тунела... В друга статия някой писа по-простичко: велик не този, който всичко сам прави, а този, който успява да ентусиазира много хора да работят заедно за него.