Едни хора излизат на улицата. Скандират. Отнасят си пердаха от полицията. Властта прави миша стъпка назад. Недоволните се прибират вкъщи. Пускат телевизора - пропагандата тръби, че нещо се променя. През 2013 г. този механизъм сякаш окончателно спря да работи.
Три години след началото на Арабската пролет в Тунис и две - след старта на "Окупирай Уолстрийт", по цял свят хората не спряха да излизат на улицата, за да показват гняв, недоволство и несъгласие с властта, която ги управлява - без значение дали е избрана на демократични избори или е клика, управляваща десетилетия.
Най-отпред навсякъде са младите. Заклеймявани допреди време като незаинтересовани от политиката консуматори, милиони от тях поискаха живот, различен от този на своите майки, бащи, баби и дядовци.
Белег на протестната 2013 г. е постоянството на това искане. Веднъж разгневени от окопаването във властта, от отнемането на демократични ценности, от присъдата "мизерия", от демонстративното лишаване от шанс за по-добър живот, протестиращите (без значение протестъри, Интернет-лумпени, Ранобудни и ранобудни, или назовани по друг начин) излизат на улицата. Скандират. Отнасят си пердаха от полицията. Властта прави миша стъпка назад. Недоволните остават навън. До промяна.
В Египет искаха да предпазят страната си от превръщане във втори Иран и протестираха срещу ислямистите и президента Морси. След военния преврат не дадоха на генерал Ал-Сиси да изгради още една Сирия по модела на Асад. В Тайланд вече няма никакво значение, че премиерът Инглук Шинаватра се отказа от закона, с който щеше да върне брат си (свален от власт с военен преврат и обвинен в грандиозна корупция) на бял кон в страната. Хиляди са по улиците на Банкок и искат целият клан да се маха.
Откакто Виктор Янукович спазари Украйна с Владимир Путин за $15 млрд., по телевизиите вече не дават толкова дълги репортажи от Eвромайдана. Това обаче не означава, че хиляди украинци са простили на властта си резкия геополитически завой към евразийската неизвестност, след като години наред им бе повтаряно, че днешното място на някогашната житница на СССР е в Европа.
Даже и ловкият покерджия Янукович да блъфира и накрая с широка усмивка да подпише в Брюксел споразумение за асоцииране (подплътено с повече пари, които ще потънат в джобовете на олигарсите, които го подкрепят, и корумпираната администрация), малцина извън членовете на неговата Партия на регионите си представят как премиерът ще може да погледне народа си в очите.
Комшиите от Турция също днес изглеждат малко по-спокойни, отколкото преди половин година, но само привидно. Колкото привиден беше и екологичният характер на протеста срещу унищожаването на истанбулския парк "Гези". Младите и образовани турци не искат да живеят в полицейска държава, където ислямът и олигархията вървят ръка за ръка и при най-малката провокация от страна на властта скачат. Както скочиха, когато булдозери тръгнаха към университет в Анкара, за да строят магистрала.
Този отпор на гражданското общество - и "гюленистите" на имама от САЩ - са сред причините изпеченият популист Ердоган, управляващ трети мандат, да е притеснен за победата си в президентските избори догодина.
В съседна Румъния "актуални" са цели три протестни вълни - срещу добива на шистов газ, срещу проекта за добив на злато "Рошия Монтана" и неугасващото недоволство срещу полуразпадналата се управляваща коалиция на нахакания премиер Виктор Понта.
В България от самото начало на 2013 г. ситуацията е протестна. Цените на тока, мизерията и авторитарният маниер на предишното управление изкараха хиляди по улиците на големите градове. И Бойко Борисов хвърли оставка.
Това успокои положението за три месеца и половина. Новата власт показа, че нищо лошо от старата не й е чуждо и на 14 юни сутринта България разбра, че си има нов шеф на агенцията за национална сигурност - депутатът Делян Пеевски, част от медийния клан, известен с това, че обслужва само тези, които са на власт. Потрес. "Оставка!". Хиляди. Катарзис. Оттегляне. Не помогна.
През 2013 г. хората се научиха, че не водят единични битки, а война с политиците на власт. Твърде често приемат услугите на неподходящи съюзници - от Кайро до София и от януари до декември недоволството се опитват да яхнат опозиционни партии. Така протестът и контра-протестът, интелектуалците и контрите им започват да изглеждат еднакви в своята противоположност. Почти като ДПС и "Атака".
За 2014 г. явно ще остане следващият етап от съзряването, свързан с много важния лозунг по софийските улици: "Това не е протест, а процес!". Целта не е оставката, а промяната.
И все пак, какъв беше протестът на 2013 г.?
"Срещу предишни, които се оказаха настоящи, а искат да бъдат и бъдещи. По света и у нас. Особено у нас", казва писателят Георги Господинов, един от поддръжниците на #ДАНСwithMe и автор на предизвикалото сериозна полемика есе "Протестиращият човек е красив".
Той го свързва с "всички изписани на ръка думи върху лист А4" и с гласовете, а цветът е... "Красив. Само да не чуе пропагандата:)".
Левият журналист Александър Симов насочва фокуса към лятото и към страната ни: "България стои в опозиция на цялата планета с обратното кимане за "да" и "не". Опасявам се, че с протестите стана същото. В цял свят хората протестират срещу финансовите ограничения и политиката на рестрикции, а тук протестиращата част от София обяви, че битката им била за морал. Морал е красива дума, но е ужасяващо абстрактна. Всеки може да те излъже за нея".
Според него липсата на конкретен социален аспект от говоренето за морала е изолирало недоволните и целият протест е станал територия на нарциси и истерици. Вероятно и заради това му е направило особено впечатление „възкресяването от прахта на виновното минало на фразата "Червени боклуци".
Думкането на тъпани и "вувузелиадата" е звукът на неговия протест, а цветът е розов "като боята по паметника на антифашистите".
А какво си струва да забравим?
"Тъжните двойници и подмени, които създаде - докарани хора с автобуси, контрапротестиращи в защита на властта, контрастуденти, контрачетящи, водени от Петно на среща с премиер и прочее", изрежда Господинов. Симов иска да забрави „тоновете пиар-простотия, които олигавиха всяко нормално послание. От един момент нататък протестът спря да произвежда послания, а само образи, които могат да развълнуват единствено гимназистка в романтичен период и никой друг".
Казаното от двамата застъпва от двата края болестта на обществото ни, която се разкри покрай протестите. От една страна е потресаващо, че мнозина падат жертва на опитите на статуквото да имитира непохватно всяко действие на протестиращите. От друга, доста по-вероятно е властта да бъде извадена от зоната си на комфорт с барикади и ясно формулирана програма за след това, отколкото само с театралничене, елитаристични намеци и тагване в социалните мрежи.
И двата симптома се лекуват с порастване. За едни - поне до ръст, при който виждаш живота си повече от три сметки за ток напред във времето. За други ще е ключово да спрат да ходят прави под масата в центъра на София и с изненада да установят, че не всички живеят в техния свят.
Ако си останем все такива джуджета, догодина ще е ясно: Едни хора излизат на улицата. Скандират. Излизат други. Скандират по тях. Накрая всички се прибират вкъщи.
