Поне едно нещо изглежда сигурно в края на отиващата си 2013-а. Годината не беше скучна. Имаше всичко, което да направи живота в България напрегнат и динамичен, зареден с очаквания и обрати, надежди и разочарования, имаше шумни скандали, тихи политически договорки, площаден гняв и униние. Обликът й може да се побере в няколко ключови думи: протести, оставка, самозапалване, висящо кафе, предсрочни избори, задкулисие, Пеевски, катарзис, олигархия, бежанци.
През януари Октай Енимехмедов опита да застреля Ахмед Доган с лютив червен пипер. Още тогава се разбра, че годината няма да е като другите. Ясно е, че беше опит за убийство, но не е ясно дали става дума за физическо или за морално убийство. Сега съдът ще трябва да преценява кое от двете е вярно и как да бъде наказано. Няма да му е лесно. Проблемът е, че в НК няма текст за морално убийство на политическо божество.
Цялата година премина под знака на шумните и зрелищни улични протести.
Появи се нов герой на прехода - "активно протестиращият", било под лозунга "Оставка", било срещу искащите оставка. През февруари неочаквано и взривообразно улиците в големите градове се изпълниха от гневни хора с малко странни, но категорични желания за "смяна на системата", "всички да се махат", "приватизация на ЕРП-тата", "пълна ревизия на прехода", "нови лица", "да се пуснат трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", "граждански квоти във всички управленски и регулативни органи на властта" и т.н. Като причина за този внезапен и неясно адресиран изблик на гражданска енергия бяха посочени високите сметки за ток, но отвъд сметките прозираше и едно силно общо желание: "не искаме да живеем в лъжа". Улицата потърси отговорност, без да се интересува от отговорите за причините на своята нищета, без да разбира, че протестира срещу нещо, което сама си е причинила и продължава да си причинява.
През март правителството внезапно подаде оставка и така зимните протести не успяха да се разгърнат в пълнота. Борисов подаде оставка, за да остане на власт, но пасиансът му този път не излезе. За малко. Скандалите с подслушванията на Цветанов и с костинбродските бюлетини изглежда объркаха сметките. Не се разбра докрай каква точно е технологията на проектираната измама с допълнителните бюлетини, нито пък дали това, което е щяло да стане, не е ставало и по-рано. Важното е, че ГЕРБ спечелиха предсрочните избори през май, но загубиха властта. Получи се парламент с парадоксална геометрия - БСП и ДПС са в коалиция, която разчита на "Атака", за да има кворум.
Тягостен спомен от зимните протести оставиха образите на самозапалващи се хора. За тях хоризонтът на очакванията беше напълно изчерпан, преходът наистина беше завършил.
Сред ведрите събития на годината беше инициативата "висящо кафе". Този миловиден жест на гражданска солидарност, пренесен от следвоенна Италия, тръгна у нас от "Фейсбук" през април. За 72 часа идеята беше подкрепена от 18 000 души и приложена в 140 кафенета в десетина градове в страната. Появиха се идеи за висящ хляб, баничка, обяд и т.н. Всичко това много приличаше на ловко разиграна процедура за масова психотерапия, опит да се изтласкат травмиращите образи на ужаса от горящите хора-факли с един друг образ, по-благоприятен, оптимистичен и човечен. Някога Волтер бил казал, че модата на кафето бързо ще отмине. Думите му често се цитират като глупост, казана от иначе умен човек. Изглежда, имал е предвид висящото кафе. За няколко седмици модата му отмина.
България влезе в сезона на висящата оставка
"Има някои неща, които не може да са истина, дори да са се случили", твърди писателят Кен Киси. Той няма как да е знаел, че одиозна личност като Делян Пеевски ще бъде назначена за председател на ДАНС, но думите му звучат като казани точно за нашия случай. На 14 юни това назначение буквално взриви държавата. Годината започна с опит за морално убийство, а лятото - с морално самоубийство. Десетки хиляди в София излязоха по улиците със свирки, знамена, вувузели, барабани и цялото лято премина под знака на шумните шествия и протести срещу правителството. Стресната от ставащото, властта бързо оттегли нелепото назначение, но отказа да плати цената на своята фрапираща глупост. И това още повече нагнети протестите.
Станишев, Местан и Орешарски можеха като истински политически мъже да кажат "Пошегувахме се", но вместо това те украсиха лексикона на политическото лицемерие с нова дума - катарзис.
Критичната маса на протестите, поне в началото, беше от хора, движени от чисто морални подбуди и от етико-естетическа погнуса към синдрома "Пеевски". Постепенно изотзад започнаха да се примъкват политически интереси и амбиции. Партийните централи се разшетаха и към средата на лятото вече имаше три протестни ядра - едното все още морално и две политически. Зад противниците на кабинета потриваха ръце гербери и отломки от старата десница ("умните и красивите", както сами се нарекоха). В защита на кабинета бяха организирани т.нар. контрапротестиращи. Те, според един приятел, приличали на хората, дето бият екипите на "Бърза помощ". И както обикновено става при големи граждански вълнения, моралистите постепенно бяха изтласкани назад от политиците. На 4 септември, когато ГЕРБ опита да застане отпред, протестът се разпадна.
"Проблемът с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи,
че не могат да повярват във възможността някой да е умен", пише Кърт Вонегът. У нас точно така стои въпросът с корумпетата във властта. Те не вярват, че е възможно да има некорумпирани хора и че някой може седмици наред безкористно да протестира срещу нещо, което намира за уродливо и нелепо. Поради което основен рефрен на властта беше, че протестите са платени. Дори и да е имало нещо такова, това не беше критичната им маса.
Интересното в случая беше, че въпреки привидно острото политическо противоборство между ГЕРБ и управляващата коалиция те в действителност взаимно се легитимираха. Кризата по особен начин ги направи партньори. От БСП плашеха, че ГЕРБ ще се върнат на власт, ако има избори, а герберите вярваха, че това е възможно. Покрай това и цената на "Атака" се вдигаше. По едно време през лятото Сидеров се появи в парламента с пистолет. Тогава депутатите от ГЕРБ не ходеха на работа. В частен разговор с моя колежка Борисов беше обяснил, че не смее да пуска своите хора срещу "тези въоръжени мъже". Беше добавил още, че него лично не го е страх, защото има бронежилетка, но за Искра Фидосова нямало откъде да намерят. Закачка.
Тефтерчето на Филип Златанов беше нов епизод от моралното деградиране на ГЕРБ. То беше още една илюстрация на партийното задкулисие, нещо подобно на синдрома "Пеевски". Оказа се, че управляващи и опозиция се придържат към сродни етични стандарти. Парадоксално е, че
взаимното морално деградиране не пречи на взаимното политическо легитимиране
Губещо се оказа гражданското, т.е. моралното ядро на протестите. То не успя да излъчи лидери и говорители, нито припозна все още недоферментиралия Реформаторски блок за изразител на своите въжделения. Така през септември вълненията постепенно утихнаха. През ноември отново се пробудиха, след като студенти от Софийския университет окупираха Ректората и отправиха морални ултиматуми към властта. По софийските улици и около парламента премина нова вълна на антиправителствено въодушевление със скечове, пърформанси и сблъсъци с полицията. Отношението отново беше раздвоено. Мнозина повярваха и вярват в чистите подбуди на студентския гняв, но и съмненията не са лишени от основания. Скептиците все още помнят студентските стачки от началото на 90-те и виждат как някои от тогавашните им герои днес облизват саханите на същия Пеевски, за когото днешните студенти питат кой го е предложил.
В крайна сметка правителството на Орешарски оцеля засега,
но всички парламентарни партии загубиха много от и бездруго оскъдния си престиж. БСП и ДПС заради синдрома "Пеевски", "Атака" - заради колаборацията си с тях, а ГЕРБ заради нелепо поведение както във властта, така и в опозиция.
През есента водеща медийна тема станаха сирийските бежанци, търсещи закрила у нас. България се оказа напълно неподготвена за това и не особено дружелюбна. Изпълзяха и разни хора с фашизоидни нагласи. Според Любо Дилов българите би трябвало по-добре да се отнасят към бежанците, защото догодина, когато Бареков спечели изборите и стане министър-председател, много от тях ще емигрират в Сирия и рискуват там да ги посрещнат по същия враждебен начин. Шегата не е лоша, лошото при добрите шеги е, че съдържат доза истина. Иска ми се в този случай да греша, но се боя, че след като Бойко Борисов беше министър-председател, Цветанов - министър на вътрешните работи, а Пеевски председател на ДАНС, може и на Дудука, както в някои среди наричат Бареков, да му излезе късметът. Ако някой си мисли, че партиите у нас вече са стигнали до моралното дъно, може и да бърка. Под това дъно може да има и друго дъно, а после още едно и т.н. Ще се разбере през 2014-та.
Да прекратим военните конфликти, но може ли да не е с нова епидемия
Една от малкото смислени и неутрални статии,които съм чел тук.Политически и икономиески дъна има,разбира се,но след пожарникарското премиерстване , ще е трудно за всеки , да слезе още надолу.
Борон, съгласен съм с теб. Как да разбера обаче практиката,която е приемствена в най-негативният смисъл от настоящите управляващи?
>след пожарникарското премиерстване , ще е трудно за всеки , да слезе още надолу Статията споменава Дудука.. Наистина е тъжно как българските политици доказват отново и отново, че под това дъно има друго. И друго. И друго. Върнаха се комунистите на власт. Дъно? Не. В политиката се появиха хора като Сидеров и Расате. Дъно? Не. Премиер стана бившият охранител на Живков, пожарникар и безкрайно тъпо копеле. Дъно? Не. Опитаха се да пробутат Пеевски - нагло, тлъсто мекере и един от най-очевидните и добре документирани представители на олигархията, за шеф на ДАНС. Дъно? Не. Фашизоидните националисти от Атака се съюзиха с омразната им досега "турска" партия ДПС, които пък са в съюз с комунистите, и им осигуриха кворум без това дори тотално да отврати или поне да бъде регистрирано от дебилния им електорат. Дъно? Не. 200 дни протести с една обединяваща цел - оставка на правителството, които политиците напълно игнорират. Дъно? Не. На политическата сцена излезе Бареков - човек, успял да създаде имидж на пълен кретен и див селяндур дори преди да направи първата си ирационално смела крачка в политиката. Дъно? Май отново не.
deowin А какво би трябвало да бъде истинското дъно? Когато започнат да им стават едни такива малки дупчици в главите на нашите люпотици? И въобще при такъв люпотически "елит" бихме ли могли въобще някога да достигнем истинското дъно, и след това да се оттласнем нагоре?
Не разбирам защо реши, че аз имам отговор на тези въпроси. На оптимиста в мен му се иска поредното дъно да е дъноТО, но реалността всеки път разбива тези ми мечти. Освен общите ми с автора на статията наблюдения, че дъноТО не бива достигнато, аз друго явно не мога да ти дам.
Хаха, аз пък да ви кажа, че съм оптимист. Щото народ дето оцелява при толкова кадърни политици, е корав народ. Народ, дето при толкова кражби от политиците, все пак успява да закърпи някакъв бюджет за издръжка на държавната машина, е работлив народ. Народ дето не мре при това здравеопазване, е здрав народ. Народ, на който децата се класират на международни олимпиади при това образование, е кадърен народ. Просто е маааалко повечко търпелив, но все на някое дъно ще му свърши търпението.
Rowan,Видрица е написана когато Диарбекир е бил актуален. Към момента нищо не ме прави оптимист.
Това е една от възможните гледни точки. Друга възможна такава е, че народ, чийто избор на политици вече четвърт век е довел до наблюдаваната тотална деградация на българската политическа сцена, е глупав народ. А перспективите пред един корав, но глупав народ, не изглеждат добри. Всъщност, може дори да се спори дали, в контекста на глупостта, коравостта изобщо е положителна черта, точно както търпеливостта и постоянството може да са положителни, когато зад тях стои добре премерен план, или отрицателни, когато лошото планиране и недалновидност ги израждат в тъп инат. >децата се класират на международни олимпиади Класират се за международни по подразбиране, защото винаги имаме национален отбор. Ако имаше предвид, че се справят добре и взимат медали, то, да, все още се случва да взимат. Но все по-малко: http://www.imo-official.org/results.aspx
Rowan, Споделям оптимизма.
deowin Не съм решил, че имаш готови отговори на всички въпроси. И на мен ми се искат разни неща, - а дано ама надали. Песимисът е - добре информирания отпитимист... Според мен истинското ДЪНО ще бъде достигнато тогава, и само тогава, когато започнат да им падат кратуните на нашите люпотици. Когато заиграе дървен господ. Иначе всяко дъно ще е просто поредното дъно, и това е. Манталитета им не се променя по никакъв начин, или едва забележимо. А междувременно държава и народ продъжават да си потъват и потъват, минавайки през безкрайна поредица от дъна, и все съшите несменяеми тикви там горе. Докато не се изкоренят напълно и безвъзвратно, ще сме си все така...Песимистично, но факт...
България е на дъното още след 1989. Аз лично не виждам разлика между организирания глад и фалит при Виденов, престъпната приватизирания при Костов, имотите/Цанков камък на Царя или Белене/заменките на тройната коалиция или по-пресните Бойко Орешарски и Пеевски. За мен те са еднакъв вид геноцид и не виждам разлика между тях. Дъното е достигнато много отдавна, случките от изминалата година само доказват,че чувството за безнаказаност и превъзходство на олигарсите се разпространява сред различните им ,борещи се едни с други, кръгове и вече става вид стандартно поведение на всеки облечен във власт. Накратко безкръвни революции няма. Свободата и равенството нормалните народи са си я платили с кръв.
Дъното не е достигнато, още има да копаем. И в тази дейност сме се включили всички вкупом. Ние сме в блато с дебел слой тиня и затъваме бързо, за сметка на това сигурно. Много напуснаха блатото, взимайки част от калта със себе си, други изнесоха от нея и я скриха в офшорни зони, трети парцелираха и приватизираха останалата в блатото. Едни затъват срещу заплащане, други го правят безплатно, а на повечето въобще не им пука. Кал има за всички. Ако не стигне, имаме приятели, които ще ни я доставят. Едните, ей така заради братско чувство, са готови да ни я дадат евтино. В замяна на някое и друго парцелче край водните лилии. Другите ще ни я доставят срещу ипотека на блатото. Не че им е притрябвало особено, но могат да го използват като преграда за дивите животни по пътя към техните имоти. Проблемът е, че не можем да се обединим в решението си, коя тиня е по-лепкава. Както винаги сме разединени, напук на завета на Кубрат