Стъпиха на моста

3598 метра желязо и бетон, строени от две държави половин десетилетие за 240 млн. евро. За най-бедния регион в ЕС Дунав мост 2 не е нито инфраструктурен проект, нито част от паневропейски транспортен коридор. Той е последна надежда.

Съоръжението изведнъж стана много важно и за две позакъсали балкански правителства, на които им предстоят избори. Европа гледа намръщено към Букурещ и София, даже ги сочат какво става, когато те пуснат в ЕС без да си готов.

В такива моменти пиарът се развихря. Режат се ленти, подписват се договори и се посещават обекти от сутрин до вечер.

Вече съединеният Дунав мост 2 беше една подобна спирка от дългия работен ден на Бойко Борисов и Виктор Понта. Естествено, не ходиха по пресния бетон сами - срещата отразиха десетки журналисти от двете страни. Представителите на българските медии преминаха по пътя, по който напролет ще минават десетки хиляди автомобили към Европа.

Така че пътят ще види лентички, хляб и сол догодина. Нещо като откриване за втори път - сега честваме съединеният мост, догодина - и колите по него.

Улица до Видин

След два тунела, магистрала „Хемус" приключва и рейсът тръгва по т.нар главен път Е-79, който има габаритите на квартална улица - по една лента от всяка страна. Пъплим с най-много 60, тук-таме подрусва, а завоите са остри - съвсем столично и квартално.

Пътищата из Северна България са по-постни от тези на юг. Много по-рядко минаваме покрай складове и сервизи. Движим се достатъчно бавно, за да забележим как минаваме покрай заведение на име Big Brother Family Non-Stop - едно от не толкова многото работещи в това направление.

Край пътя притеснително често се виждат малки сиви правоъгълници с имена и снимки. "Тук загина..." - на паметните плочи има различни имена, лица и години. Мъртви на всеки завой.

Пропълзяваме през областни градове. Усещаш, че си във Враца само по изключително разбитите улици, а Монтана се познава по планината от изхвърлени перални, ръждясващи на гарата. Хората все така се броят на пръсти.

Ако градовете не кипят от живот, то селата изглеждат, сякаш никой не ги е обитавал от 50-те. Къщите са като правени около колективизацията. Всяка е покрита с плътен слой жълтеникава прах. Не се виждат даже старци. Случва се до пътя да не е останала къща и само селското гробище да показва, че тук живеят хора.

В китното Димово ремонтират пътя и обикаляме. Някак логично, обходният път минава почти централно през мястото за вечен покой.

Иначе е красиво. В края на октомври мъглите определят колко далеч ще виждаш сутрин, а на слънце шарените гори по баирите стоят като закърпен юрган. Повечето полета не се обработват или пък са изгорени, но пък се случва да притича оредяло стадо - най-вече кози или крави. Има нещо в Севера, което го прави по-хубав за гледане.

След 4 часа движение на забавен каданс наближаваме Видин и се виждат част от бонусите към моста - пътни възли и малко по-широко шосе, което свършва на улицата, по която сме пъплили от София. Решават да ни спестят срещата със самия град - били сме закъснявали.

Груб строеж

Слизаме в подстъпите на многострадалния мост Видин - Калафат. Измислен при Костов, наложен при Царя, с избран изпълнител от тройната коалиция, и пуснат при Борисов. Съоръжението, а и цялата гледка около него, силно наподобяват сграда в груб строеж. След сключения договор за строеж през 2007 г., работниците от испанската FCC изчакваха разрешителни за работа, бавехме се с отчуждаването на земя, а румънците - сякаш с всичко възможно.

Срокове се пропускаха и вместо през 2010 г., мостът ще стане готов чак през следващата пролет. Междувременно и цената му литна от 100 млн. евро преди 5 години до 240 милиона днес.

Сега конструкцията наистина стига от Видин до Калафат, но по нея определено няма четири платна за автомобили, нито жп линия, пък да не говорим за велоалея. Наоколо има огромни купчини инертна маса, работниците и машините поспират - да погледнат костюмираната визита, и след това се връщат към задълженията си.

Т.нар събитие

Половинчасовото мотаене е прекратено от тежкото боботене на правителствения вертолет.

Премиерът Борисов има 5 официални събития за деня, а сега е довел със себе си половината кабинет и  еврокомисаря по регионална политика Йоханес Хаан. От българската страна на моста, делегацията ни е посрещната в най-добрите социалистически традиции от благодарен гражданин със сирене в ръка - армаган за Борисов.

Явно млечният продукт не му харесва, защото го пренасочва към пострадалия при катастрофа транспортен министър Московски - да му заздравяват костите. Той самият куцука и небръснатото лице го прави да изглежда като пострадал в сражение, а е преживял онзиденшна катастрофа.

За представителите на медиите няма сиренце, общо взето хапката и глътката се ограничава само до стоплени от слънцето безалкохолни. За цял ден път и бутаница - толкоз. От румънската страна на моста има удобен за присовяване кетъринг - явно там повече им се налага "да хранят журналистите".

Следва не твърде изненадваща българо-румънска журналистическа баталия и нещо като разходка сред стърчащите тръби и арматури. И двамата министър-председатели гледат с топли бащински усмивки как възрастни хора се блъскат като първолаци в голямо междучасие.

На импровизираната сцена еврокомисар Хаан малко неясно ни пожелава да проговорим на един език (сигурно на европейски) и да правим и още мостове.

Двамата премиери си правят четки един на друг, хвърлят по някой камък към "предишните", забавили проекта, след което разбираме, че компанията за управление на моста ще е у нас. Това обаче няма значение, тъй като Румъния ще прибира пътните такси от Дунав мост 2.

Предвидено в меморандума, подписан през 1999 г. - компромис, направен от България, за да склонят румънците да строят моста, тъй като съкращава автомобилния поток през тяхна територия и ги лишава от приходи. За България остават таксите от  железопътния превоз.

Борисов и Понта си обещават да карат кола по Дунав мост 2 напролет, еврочиновникът декларира, че предпочита да е на колело. Толкоз - двете делегации се разделят, като големият кортеж на нашите вероятно е поел с мръсна НСО-газ към София.

Нещо май пропуснахме

Покрай бучката сирене, лактите на румънските тв оператори и говорещите пред микрофоните, какво става с хората, на които най-много им пука за този мост.

Северозападна България е най-бедната област в ЕС, а приютилата съоръжението община Видин - най-сиромашка в целия съюз. Според данни от м.г. 30 хил. души са си тръгнали от тук за само 10 години, а всеки четвърти е в пенсионна възраст. В резултат повечето кутийки в панелките не светят вечер, а в околоностите на града има стара фабрика (или нещо подобно), която може да стане ваша срещу само 33 евро на квадрат.

Хората бягат към София или направо в чужбина, защото просто парите не стигат - средната заплата е с 200 лв. по-ниска от обичайната за страната (която тъй или иначе не е толкова много).

Иво е един от хилядите, които са напуснали родния град - в неговия случай, преди повече от 10 години. Живее в София, където от доста време се занимава професионално с фотография.

Иво се връща във Видин по 5-6 пъти в годината и споделя, че не само градът опустява, но и хората са обезверени: "Рушат неща, които е престъпление да бъдат оставяни да се рушат, учудвам се как на никой не се търси сметка за това. Учудвам се на абсурдно високия праг на търпимост на хората там".

Какво гони живота от този град? "Пълната липса на реализация за квалифицирани и можещи млади хора в практически почти всички сфери, липса на ВУЗ, почти никакъв културен живот", изброява ми Иво, който все пак отбелязва и че видинските театър и филхармония някак продължават да бъдат на "пословично високо ниво".

По думите му Дунав мост 2 ще доведе до икономическо раздвижване, но е трудно да се каже колко голяма ще е ползата от него. На въпроса какво може да върне младите и способни хора, които са си тръгнали от Видин, Иво отговаря: Библейско чудо...