„В политиката възприятието на действителността често пъти е по-важно от самата действителност". Ето ви един философски афоризъм от книгата на руския външен министър Лавров "Между миналото и бъдещето. Руската дипломация в променящия се свят" - същата тази книга, която предизвика небивал интерес от страна на официални, неофициални и изненадващи русофили тези дни.
Много от нас щели да прозрат бъдещето в това издание, по думите на вицепрезидента Маргарита Попова (не е ясно към коя графа русофили да я впишем все още), което е странно изказване само по себе си, при условие, че сборникът с разсъжденията на дипломата е от 2011-та (някои от нещата ни връщат дори към 2008-ма), така че формално това, което прозира, е най-вече миналото.
Като правист и филолог г-жа Попова би трябвало да знае това, но афоризмът на Лавров, който цитирахме в началото, напълно обяснява поведението й.
Разбира се, като всяка книга с нравоучителни претенции, житейски „истини" и дипломатически максими, и тази на руския външен министър е по-интересна с това, което пише между редовете или изобщо отсъства. Така че нека читателите не очакват някакви дълбоки откровения по отношение на кризата в Украйна, анекса на Крим или Кремълския вседържец.
По редица причини, свързани с миналото и бъдещето, тези неща не са вътре. Не че, разбира се, някой от присъстващите на премиерата е бил изпълнен с такива очаквания или пък се е юрнал да чете луксозната тухла.
Силата на подобни книги е в наличието им, не в текста им - ето ви неписаният епиграф, който от дипломатичност Лавров е пропуснал да сложи в началото.
Всъщност има нещо знаково, че именно България е първата страна, която превежда сборника три години след излизането му, при условие, че съдържа „по-мъдрия прочит на случващото се днес в света" (този път цитатът е на нашия първи дипломат Вигенин).
Но ако представянето на книгата на външния министър се случи под светлините на хола, много по-интересно е какво стана в кухнята. Терминът си е на Лавров.
Той пише, че в съвременната политика, за съжаление, се наложила ситуация, подобна на тази, която съществувала в съветския период, когато всичко злободневно се обсъждало в кухнята.
Кухнята бил разговорът при закрити врата, а това, обяснява авторът, създавало нездрава атмосфера. Не можем да не се съгласим с подобно наблюдение. Там е работата, че кухненската раздумка на руснака остана скрита. А че такава е имало е без съмнение.
И там се е получило така характерното „вслушване", за което също става дума в изданието
Съвременна Русия, видите ли, не искала да я слушат, а да се вслушват в нея, отчитайки мнението й. Не става ясно как самата тя чува аргументите на другите - слуша ли ги или се вслушва в тях, но в руското разбиране май достоен за слушане е само онзи, който държи най-висок тон.
В резултат на кухненското вслушване българското правителство рязко стана оптимист за „Южен поток". Премиерът Орешарски отдавна показа, че е виден послушко, така че нищо изненадващо няма в тази позиция. Жалко само, че конското на Лавров няма да е обект на публикация, ето това е нещо, което си заслужава да се прочете.
Каква според него е съдбата на политическите послушници на Русия в променящия се свят също не е ясно, може би го пише в книгата, но ще стигнем и дотам.
