Преди време четох материал, в който се разказваше за мотора на индийски йога. Яхвайки хондата си в поза лотос, той изминал два милиона километра. Духът му бил този, който крепи мотора - ако го изостави той просто ще се разпадне.
Ах, тези индийци! Като се замисля, обаче, много пъти съм се улавял да говоря на моя автомобил. Странно звучи, но така ми идва отвътре. Колата си има свой език. Усещах например кога съм я претоварил и просто се нуждае от почивка.
Одухотворяването на предметите граничи дотолкова с лудостта, доколкото и децата общуват с играчките си на висок глас. Eстествено, не можем да движим предметите по собствено желание. Единственото, което ги променя, е нашият дух.
Българският автомобил в повечето случаи е подложен не толкова на одухотворяване. По-скоро е обект на озлобление. Той бива често псуван, сякаш е инатливо магаре с див характер.
Много от шофьорите ползват леката кола за въображаема боксова круша, която удрят чрез словoто си. Силовата риторика попива в ламарината и превръща колата в нещо като оправдание за несгодите.
Но най-вероятно кръвната група на нашите автомобили е Българска положителна; за по-кратко Б+. За някои може да е отрицателна. Всичко зависи от заряда, с който сядате зад волана. Така или иначе трябва да имате поне Б категория, за да шофирате.
Разбирам, че ние, българите, одухотворяваме доста повече от обикновено колите си. За разлика от класическия европеец, който често ги подменя. Това води до една особена близост, даже интимност. Милваме ги, чистим ги, такива като мен им говорят и прочее. И се стига до онази близост, при която тази кола се превръща в символ и олицетворение на нашия дух.
Като вдигне сто, на нас ни настръхва козината, а като качим до 200, направо се изприщваме от гордост, понеже, един вид, и умът ни, видите ли, е в състояние да лети така, щом сме могли веднъж да си позволим толкова бърза кола.
Много хора сънуват скъпи, луксозни коли. Ако са улучили психологическия джакпот могат да намерят на седалката и някоя мадама. На сутринта обаче истината ги пробожда като горчиво кафе без захар. Старата таратайка виси на паркинга като неиздухан сопол. Вътре няма мадама, а се навъдили дребни гадини, които ядат тапицерията. И не дай си, Боже, двигателят да не запали от първия път. Капакът на колата почервенява от срам, слушайки псувните на несъбудилия се още собственик.
Къде останаха скъпите лимузини, лъскавите мадами? Вместо това една упорито бръмчаща муха се опитва да надвика давещия се двигател. Псувня след псувня - грозните думи попиват в кръвоносната система на МПС-то.
Б+ кръвна група на колата мечтае за Нулева апатична. Защото псувните минават през венозната система от спирачни тръби и бензинопроводи. В един момент се спичат, затлачват се и когато стигнат до двигателя става лошо. Инфаркт! Казано на езика на автомобилите - буталата прегрели; трябва основен ремонт. Лошо. Сега човекът - поне за известно време - няма да има кого да псува. И най-вероятно няма да сънува лъскави лимузини, защото сънищата се явяват винаги като компенсираща противоположност.
В крайна сметка във вените на нашите автомобили тече собствената ни кръвна група. Ние преливаме в тях слабостите, способностите и интересите си. Кичим ги с разни дрънкулки, превръщаме ги в ходещи дискотеки и подвижни спални за среднощни карамелизирани дюдюкания.
Обичаме ги, мразим ги, гордеем се с тях или пък се крием зад прозореца, когато искаме да изразим чрез шофиране негативните черти на характера си. Има и нещо много простичко в цялата работа: автомобилът е средство за придвижване. После идва ред на автомобила като средство за доказване и показване. Наблъскани в трафика на големия град обаче все по-трудно изпъкваме и все по-трудно се придвижваме. Трудно ни чуват и едва ни забелязват.
Тогава не смеем много-много да псуваме колата си. Сами сме в нея - с тиха музика или дрънченето на сегментите на двигателя. Мислим за себе си, за личността си. И ни изпълва такава самота, че ни идва да поговорим с някой:
Гласът ти е нещо дрезгав... - питам аз колата.
Пих разредено гориво - отвръща ми тя и за един момент проработва на два цилиндъра.
Искаш ли да те черпя едно питие?
Да, ако може високооктаново - скъпо. И ми сипи масълце за разредител.
Месец и половина след този разговор моята кола ме изостави. Предаде дух. Но аз не я изоставих. До последно бях с нея. И трябва да призная, че изпълних молбата й. До края я карах с високооктанов бензин. Знаех защо го поиска. Също като при войниците на фронта е. Молят за морфин, който да облекчи болките и агонията им. Високооктановото гориво е бил морфинът за моята кола.
Скоро навярно ще се кача на друга кола. Но няма да бързам. Ще изчакам тя да ме повика. То е като любовта - по-добре сама да те намери, отколкото ти да я насилваш.
Едва тогава ще се впусна в трафика на човешкото общуване, където ще остана скрит сам със себе си и открит в очите на всички шофьори с марката на автомобила си.
