Миналата седмица хиляди хора се събраха пред германското посолство в София. И те продължаваха да показват миролюбиeто и спокойствието, типични за ежедневните протести срещу българското правителство - чак до ескалацията на насилието в 40-я ден, или по-скоро нощ, на 24 юли.
Като благодарност към позицията, която зае немският посланик, демонстрантите пресъздадоха падането на Берлинската стена през 1989 г. Заедно с френския посланик Филип Отие, Матиас Хьопфнер публикува материал, в който и двамата дипломати открито изразиха подкрепата си за многохилядните протестиращи, събиращи се всяка вечер и отхвърлящи настоящата власт като "мафия".
Основното послание на този "необичаен и безпрецедентен акт" - по думите на скандализираното от публичните им изяви българско правителство - е, че: "Членството в Европейския съюз е решение, което имаше за цел да цивилизова държавата. Олигархичният модел не е съвместим с тази цел, нито в България, нито другаде."
И като директно изявление това е истина; но като описание на настоящата ситуация звучи донякъде кухо и фалшиво. В изминалите 23 години от края на комунистическата диктатура в България различни клики, произлизащи основно от някогашната комунистическа номенклатура и службите за сигурност, превзеха голяма част от държавните институции, за да преследват своите бизнес интереси в широка "сива зона", в която политиката, бизнесът и организираната престъпност се припокриват.
Отделните групи в рамките на тази среда враждуват помежду си, понякога са направо кръвни врагове, но заедно те оформят сравнително ясно очертан затворен кръг - "олигархичния модел".
Как ЕС да се справи с българския проблем?
Въпросът е: какво може да прави ЕС със страна-членка като България? България определено не е образец за това, което би трябвало да е една членка на ЕС, но същевременно тя не нарушава открито никакви европейски договори - и никакви фундаментални човешки права.
Властта на олигарсите се прилага неформално, зад кулисите - в среда, която на повърхността се придържа към съществуващите закони. Ето защо правните инструменти, които евросъюзът би могъл да използва, за да се бори с нарушенията, не водят до никакъв особен напредък. Поне външно, България отговаря на изискванията за демокрация.
Дори не може да се каже, че това е само външна фасада. Изборите в основната си част са неманипулирани и честни, парламентът провежда дебати, съдебната власт не е открито контролирана от политиците, има и медии, които свободно критикуват правителството, както и гражданско общество, което не е смазвано от юмрука на държавата.
Почти невъзможно е на моменти да се направи разграничение между нормалните признаци за демократично общество и патологичните симптоми на корупция, проникнала дълбоко във всички политически сили и самата държава.
Основните партии в България са открити поддръжници на демокрацията и всичко, което не предизвиква негодувание в Европа. Лидерът на социалистите Сергей Станишев например е председател на европейските социалдемократи и в тази си роля е виртуоз в правилното говорене.
Той рядко издава връзките си с олигархията по начина, по който го стори в средата на юни, когато само две седмици след началото на мандата на правителството, ръководено от неговата партия, се опита да назначи съмнителен медиен магнат за шеф на тайните служби, което и бе първоначалният повод за настоящите протести.
Демократичен обрат
Същината на проблемите на България е известна на ЕС още преди присъединяването на страната към съюза през 2007, и точно заради това тя, подобно на Румъния, бе подложена на "специален мониторинг". В крайна сметка обаче решението за приемане на двете страни в съюза се свеждаше до политически съображения - и до надеждата, че членството в ЕС ще ускори демократизацията.
Случи се обаче точно обратното: след като приемането на България в съюза вече беше гарантирано, партиите започнаха да работят за отмяна на реформите, стартирали в правосъдието; също така започна надпревара между разнообразните сенчести икономически групировки за контрол над институциите, отговорни за разпределението на европарите.
До момента, до който българските политици не правят драстични гафове, ЕС като цяло е лишен от правомощия да направи каквото и да е - и това ясно личи и в Румъния в момента. Там правителството на Виктор Понта, опитало миналата година да спре разследванията на случаи на корупция от страна на съдебната власт, реализира на практика нещо като безкръвен държавен преврат.
Закононарушенията, извършени в този момент, бяха толкова сериозни, че това даде на Европейската комисия възможност да се намеси.
Понта претърпя провал, от който научи, че трябва да действа по-предпазливо и деликатно, отколкото рпез миналото лято, с конституционна реформа, която да доведе до същите резултати, но без да предлага законови поводи на Брюксел да реагира. И сега възможностите за подлагането му на политически натиск са ограничени.
Понта, доказан демократ, може да отстоява, че е спечелил законно избори - и като висш представител на страна от ЕС той ще има пълното право да гласува по много от решенията на ЕС.
Което всъщност прави още по-важно ясното демонстриране от Комисията и други страни-членки, че те знаят много добре какво се случва всъщност - и че, точно както го правят в България, те се възползват от открилите им се възможности, за да поставят пречки пред олигархическо-престъпните политически партньорства
