Разочарованието е функция на очакванията, които сме имали - не се надявай на нищо и няма никога да си нещастен, биха ви казали стоиците.
Да почнем ли с протестната вълна, достигнала миналата година до политически сънливи страни като България и Турция?
Нали помните какво се скандираше, пееше, изиграваше: рестарт на системата, нов морал, преосмисляне на демокрацията. Както малко по-рано беше станало в Испания, Гърция, Америка, Арабския свят, политико-икономическа класа се върна по местата си, а гражданската енергия премина в режим на тихо ръмжене.
В България продължават да се самозапалват хора, Турция - да надува строителния балон. Тук преизбраха "старото лице" Борисов, там - омразния Ердоган.
Да кажем така: революционния изблик /революция значи преобръщане/ се превърна в едно хронично състояние на раздразнение и разочарование. Новото мнозинство в България например почна с възмущения от културата на културния министър, от расизма на здравния министър, от шистовия лобизъм на финансовия.
Плюс по-метафизични теми като провала на Южен поток или на Фортуна, която трябваше да разпределя делата по съдиите.
Какво става в Европа? Растежът спря, колебае се около нулата.
Очертават се като първи партии в съответните страни френският Национален фронт и австрийската Партия на свободата вдясно, гръцката Сириза, испанската Подемос вляво. Но и тук не се очертава някакъв мирогледен катаклизъм стил Хитлер 1933-та: споменатите формации събират между четвърт и една трета подкрепа и излизат напред, само защото мейнстрийм партиите са паднали под санитарния минимум.
На фона на тези процеси се очертава Виктор Орбан, героизиран и в ляв, и в десен профил заради това, че се опълчва срещу Европа и брани интересите на страната си.
Какво ще стане, когато международният ред го накаже, както неминуемо става с малки страни, зависими от пазари и финансиране? Е, ще имаме още поводи за разочарования и в идните години.
Разочарование за националните романтици донесе референдумът в Шотландия; не се решават на открит сблъсък засега и каталунците.
Фронтално тръгнаха само в Украйна, което предизвика очакваната реакция на руската империя, която от 200 години се занимава с това да потушава демократични движения в Европа.
С цялата ни симпатия към хората от Майдана трябва да признаем, че Киев не е готов да се бие с могъщия си съсед, а май и надцени готовността на НАТО да се намеси или пък ЕС да плаща в задаващата се икономическа катастрофа.
Самият факт, че от 500 000 бежанци от източните райони, 350-400 000 са избрали да идат в Русия, а не в западна Украйна, говори за проблем вътре в новата про-европейска държава.
А спирането на заплати и пенсии за Донбас е де факто капитулация пред сепаратистите. Във всеки случай останаха малко оптимисти за бързото решение на проблема.
В момента ситуацията изгрежда патова: агресивна Русия, объркана Украйна, нерешителна Европа.
Впрочем геополитическите развития също не са розови. След газовия договор с Китай, а сега и с Турция, Путин този месец сключи договор за строеж на 12 ядрени централи в Индия.
Не знам доколко икономическите измерения на всичко това са сериозни, но има нещо общо между президентите на тези четири страни: възстановителят на руското самодържавие Путин, комунистът Си Цинпин, неоосманистът Ердоган, авторитарният националист Моди.
Това наистина не е Вторият свят от времето на Студената война, и все пак подобно групиране говори за разочарование от лидерството на запада, за консолидиране на алтернатива.
Добавете войната с Ислямската държава на Сирия и Ирак, в която нобеловият лауреат за мир Обама отново беше набутан. Вижда ли се краят й?
Недалеч от там - затворът на открито, както наричат ивицата Газа: след поредните абсурдни ракетни провокации Нетаняху инструктира военните си да свалят ръкавиците при въвеждането на ред и разбира се всякакво решение на проблема се отдалечи неопределено във времето.
Вземете войната с наркокартелите на Латинска Америка, вземете бандитите-ислямисти в Конго.
Успоредно с хроничното недоволство на гражданите - хронична необявена война където и да погледнеш, бандитизъм, жестокости.
Едва ли ще помогне новият кръг на въоръжаване, в който планетата беше въвлечена.
Любимата играчка на Обама, това са дроновете: безпилотните "търтеи", които осъществяват нелегални убийства на чужда територия /2400 убити до 2014, според някои източници/.
Без да знаем, сме се озовали в ерата на "Терминатор".
Нали не смятате обаче, че само "добрите" ще развиват тази технология? Китайците вече с пълна пара разработват свои търтеи, руснаците също. Подобни машинки вече се продават на пазара за частни лица, ако примерно на някой се прииска да снима съседката си гола на терасата от въздуха. Утре ще ги има всеки средно екипиран джихадист.
Ако си спомняте "1984" на Оруел - там непрекъснато тече някаква война, за която се чува по медиите, понякога избухва някоя сграда, но не е много ясно дали това не е постановка, защото истината вече някак е станала безразлична.
Целта е хората да се държат в подчинение заради извънредната ситуация, която отменя нормалните човешки ценности.
Защо Путин е така популярен?
Първо заради заплахата в Чечня, после в Грузия, сега в Украйна...
Навсякъде отношението към терористи, евреи, мюсюлмани, хомосексуални чертае граници и легитимира политически позиции там, където алтернативи вече отдавна не се предлагат.
Впрочем няма защо да си велика сила, за да използваш световните кризи. Вземете България.
Не е съвсем ясно с какво левият заем на Орешарски се различава от десния заем на Борисов 2; ясно е обаче, че когато си срещу Русия си десен.
Парадоксално, виждам надежда само откъм най-лошото: екологична катастрофа.
2014-та беше обявена за най-топлата от историята на човечеството, откакто има измервания.
Разбира се това се изразява не просто в топлина, а в екстремни атмосферни явления, в нашия случай - дъжд, който унищожи голяма част от реколтата и наводни градовете.
Дори необразовани хора на село почнаха да се замислят, че нещо трябва да правим, че трябва солидарност и мисъл за общия интерес.
През февруари в западна Африка избухна епидемията от вируса ебола, която отново ни припомни колко крехък е животът. И че трябва да се появи някакво "ние", което да мисли отвъд печалбата и военщината, "ние" на равновесието, за да не го кажа по-патетично - на оцеляването.
