Граф Михал Собански най-накрая се е завърнал у дома - ако под дом се разбира дворец от 2000 кв.м, рушащ се след четири десетилетия на занемаряваме по време на комунистическото управление, следвани от години на изоставяне покрай демокрацията след 1989 г. в Полша.
Взирайки се в избелелите гербове, красящи тавана на трапезарията, Собански се ядосва, докато показва щетите върху едно от съкровищата на полската архитектура, просто защото е била притежание на хора, които комунистите са смятали за идеологически враг.
"Бил съм кръстен в църквата тук," казва той, с хрущящо натрошено стъкло, покрило пода на оранжерията, която е до покритата с ламперия трапезария, където дървото отдавна се е олющило.
Собански купува отново превърнатия в руини дворец в Гузов, на 60 км западно от Варшава, когато местните власти го предлагат за продажба през 1996 г.
По негови изчисления ще му струва приблизително 7 млн. евро да възстанови щетите, нанесени от 1945 г. насам. "Разбира се, няма икономически смисъл да го правя. Правя го по идеологически причини, за да покажа, че комунистите са разрушили много, но не всичко - и че някои неща могат да бъдат изградени наново."
Семейство Собански бягат от двореца в началото на 1945 г., през снеговете, докато съветската армия се приближава от изток. Германците взимат сградата през 1939 г., като Хитлер използва балната зала на двореца като централен щаб, докато планира триумфалното влизане на войските си във Варшава. След войната дворецът е конфискуван от властите и превърнат в училище, после в административна сграда. На семейство Собански неохотно са позволени редки и кратки посещения.
Това е ситуация, позната на много семейства, опитващи се да си върнат някогашни имоти - включително моето собствено. Прадядо ми - Станислав Сиенски, е прекарал последните си дни в тесен апартамент в полския град Краков. Но всяка нощ в сънищата си е бягал от покритите с въглищен прах стени и течащите тръби и се е връщал в дивите гори и замръзнали езера на Пиеняки - простиращото се на 3000 хектара имение, което е принадлежало на семейството в продължение на три века, преди да бъде изгубено в дните на разруха след Втората световна война.
Пиеняки, което прадядо ми е изградил наново, след като е било превърнато в руини през Първата световна война, се намира на около 200 км източно от настоящата граница на Полша с Украйна. Имението, заедно с една трета от предвоенна Полша, е било отнето от страната след войната, когато границите й са били преместени на стотици километри на запад. Земята на изток е била дадена на Съветския съюз, а Полша е била компенсирана с бивша немска територия.
Полша тепърва ще плаща компенсации на собственици на имоти
Сега, повече от 70 години след избухването на войната, 20 години след края на комунистическото управление в Полша и 17 години след смъртта на дядо ми, баща ми Тадеуш и неговите братя се опитват да получат компенсации от полското правителство за поне част от стойността на имението.
Искът, бавно пробиващ си път през местната администрация в Краков, е част от по-широк опит да се уредят някакъв вид компенсации за щетите, причинени от войната и последвалите комунистически правителства. Полша е единствената бивша комунистическа страна в ЕС, на която предстои да плаща сериозни компенсации на бившите собственици.
Някои искове са свързани с имоти като Пиеняки, останало извън страната, когато са се местили границите на Полша, чиито собственици имат голям шанс да получат компенсация след промяна в закона, която им позволява да получат 20% от днешната стойност на имота.
Други искове са по-далеч от решението. Някои случаи са свързани със земи, разположени в границите на съвременна Полша, конфискувани незабавно след войната; други търсят компенсация за фабрики и магазини. Хората от град Варшава, където повечето частна собственост е била конфискувана през 1949 г., оформят последната група.
Мирослав Сиповски, шеф на Полския съюз на собственици на имоти - група, обединяваща всички водещи такива дела, казва, че има приблизително 300 000 души с потенциални искове срещу правителството, на обща стойност 85 млрд. злоти ($29 млрд).
Но кабинетът на премиера Доналд Туск няма намерение да плаща нищо дори близо до тази сума. В парламента е заседнал закон, който Сиповски нарича "скандален" и който задава предварително зададена сума, платима за над 15 години без връщане на същинската собственост.
Междувременно компенсационен фонд, който е събирал по 5% от приходите от продажба на активи през последните две десетилетия, е изправен пред разграбване. Правителството възнамерява да вземе 1 млрд. злоти от фонда, съдържащ 4.7 млрд. злоти, и да ограничи бъдещи плащания до 1.5% от приходите от приватизация.
"Очевидно годината на криза не помогна; 2009-а беше най-лошият момент да се опитваме да получим одобрение на закона в парламента," признава Туск, добавяйки, че може да опита отново тази година.
Обаче всъщност никога не е имало добра година, за да се прокара реституцията. Приблизително 20 опита в последните две десетилетия са се проваляли. Докато първоначалните собственици са умирали и са наследени от децата и внуците си, подкрепата за този процес е спаднала от две трети от поляците през 1991 г. до по-малко от една трета днес.
"Мисля, че толкова много години след 1989 г., каквото и да е решение ще бъде много противоречиво," казва бившият премиер Лешек Милер, чиято партия Ляв демократичен съюз беше скептична за нуждите от компенсации, защото е наследник на Комунистическата партия, отговорна за първоначалните конфискации. "Няма финансови начини и политическо желание. Ако законодателството беше внесено в парламента, веднага щеше да има съпротива."
И леви, и десни в Полша не подкрепят реституцията - нито пък обезщетения
Десните политици също са против. Преди няколко години Ярослав Качински, лидер на опозиционната Партия за закон и справедливост, отхвърля компенсациите като принуждаване на "наследниците на най-бедните поляци... да плащат на наследниците на богатите поляци".
Въпросът в Полша е особено заплетен заради страховете, че каквато и да е схема за компенсации би отворила вратата за искове, подадени от наследниците на милиони германци, които някога са живели в западна Полша, въпреки че и полските, и немските съдилища са виждали малобройни подобни опити.
Въпросът също така усложнява международните отношения на Полша, тъй като еврейски групи оказват натиск за плащания. Туск е казал, че всички наследници на предвоенни полски граждани, без значение каква е религията им, ще подлежат на включване в неговата схема.
Но някои групи искат връщането на всичкото еврейско имущество, дори ако няма наследници - чест случай, тъй като много от трите милиона евреи, живели в Полша преди Втората световна война, са били убити по време на Холокоста. Но според полските закони подобни имоти отиват в държавната хазна.
Единствените групи, които са постигнали сериозен напредък във връщането на конфискуваните имоти, са църквите - особено могъщата римокатолическа църква, която има твърде спорно специално споразумение с правителството и която е успяла да уреди почти 3000 случая на конфискувани имоти.
В някои случаи финансовите компенсации са единственият вариант, защото първоначалният имот вече го няма. В Пиеняки тухлите от двореца от XVII век са използвани за изграждане на местен общински център, а хълмът, някога заеман от двореца, сега е паркинг. Някои от местните жители изпитват носталгия по миналото - човек на име Степан ме хвана за коляното по време на посещение там и очевидно зареден с водка, през сълзи обяви: "Никога не съм мислил, че отново ще видя Сиенски". Но повечето украинци от националистически настроената западна част на страната се радват да видят гърба на поляците.
След края на войната полските комунисти сключват сделка със съветските републики, които са взели части от Полша, че Варшава ще отговаря на претенциите на повече от 1.2 млн. нейни граждани, преселени от изток. Тези претенции трябва да бъдат уредени със земи от Германия. Това важи за случаите с хора с малки къщи или ферми, каквито те в по-голямата си част и са - но не и за класови врагове като дядо ми.
Правителството бе принудено да предприеме някакви стъпки по тези неуредени претенции, след като изгуби дело през 2004 г. пред Европейския съд по човешките права. Сега 16-те местни управи в Полша обработват десетки хиляди искове. Държавната хазна е платила повече от 1 млрд. злоти компенсации.
"Мисля, че около 80 процента от всички въпроси пред нас ще бъдат уредени за около пет години," казва Томаш Тураж, чийто отдел в Краков рови из повече от 4000 иска.
Но за претенциите за имоти в днешна Полша въпросът е по-малко за пари - и доста повече за получаване обратно на самата земя - въпреки че правителството твърди, че връщането само на някои имоти би било нечестно. Сиповски пресмята, че около три четвърти от конфискуваните имоти са все още в държавни ръце и биха могли да бъдат върнати, което би имало много по-малък ефект върху държавните финанси от плана за компенсации на Туск.
"Да не се прокара закон за реституцията за 20 години на независимо съществуване на Полша е огромен провал на държавното управление," казва Станислав Бучек, адвокат, специализиращ по такива случаи. "Твърденията на правителството, че няма нищо за връщане, са очевидно неверни."
