Защо кетчупът "Хайнц" е перфектен, а "Енрон" се срина...

Преди няколко години Малкълм Гладуел решава да си пусне по-дълга коса, връщайки се към прическата, която е имал като дете в Канада.

"Аз съм със смесена раса," разказва писателят, "и в мига, в който започнах да изглеждам в по-голяма степен подобен на масовия стереотип за цветнокож мъж - а имах и голяма къдрава коса, започнаха да ме спират от полицията; когато минавах през митницата на летището, винаги ме избираха за допълнителна проверка.

Получавах глоби за превишена скорост по всякакъв повод; беше наистина шокираща трансформация на начина, по който светът ме възприемаше. Въпреки че бях абсолютно същият човек, след като си пуснах по-дълга коса, светът ме обяви за нещо фундаментално различно."

Гладуел приема това за предизвикателство - нещо, което перфектно пасва на най-голямата му способност, дарбата да взема нещата, с които се сблъскваме в ежедневието, и да ги обяснява по изненадващи, разкриващи нови неща начини.

Мисия: да оспорва погрешните убеждения

Във втората си книга "Проблясък", един от четирите бестселъра, които е написал, Гладуел изследва "откъде идват интуитивните ни решения и защо те са толкова силни - и как и кога те са правилни, или погрешни. А те по-често са грешни, отколкото вярни."

А в най-новата си книга "Какво видя кучето", наскоро дебютирала на американския пазар, способността на Гладуел да оспорва много неща, които смятаме, че знаем, отново е на показ. Книгата събира на едно място 19 есета, които той е избрал от периода си на сътрудничество с New Yorker през последните 15 години.

Една от темите в нея е за това, което той нарича "фалшива увереност": "Много често, когато погледнем нещо, приемаме, че нещата са систематични, че има ясни модели и категорични изводи, които да бъдат направени, но всъщност нещата са много по-объркани," коментира той.

Друг от текстовете се спира на мамографията и сателитните фотографии, използвани при шпионажа; и в двата случая Гладуел казва, че е достигнал до заключението, че снимките са много по-трудни за интерпретиране, отколкото приемат повечето хора: "Смятаме, че ако направим изключително прецизна снимка на клетките на женската гърда, би трябвало да бъдем в състояние да определим дали тя има рак - а отговорът е, че не можем; тези снимки не обещават сигурност, напротив, те внасят всякакъв вид несигурност."

Други илюзии, които стават на пух и прах

Смятате, че големите творци са в пика на творческата си енергия само докато са млади?

"Мислим за Пикасо, който на 21-22 години поразява света на изобразителното изкуство, или мислим за Айнщайн, написал блестящите си изследвания по физика на около 20-годишна възраст," разказва Гладуел, "но забравяме за също толкова голяма група творци и гении, които не създават най-големите си творби до края на живота си.

Срещу всеки Пикасо стои един Сезан, който, ако посетите музея "Орсе" и погледнете най-големите му творби, всички те са рисувани, след като той е бил на 50 или 60 години; срещу всеки Мелвил, който пише "Моби Дик" на 28 или 29, има Марк Твен, който е създал "Хъкълбери Фин", когато е бил около 50-те."

Мислите, че решаващо за успеха на една фирма е да наеме най-умните хора и да ги остави да водят парада?

В Enron "стратегията за действие беше, че непременно трябва да идентифицираме най-добрите, най-умните - и да ги възнаграждаваме по подходящ начин, да им даваме свобода, да ги оставяме да правят каквото пожелаят. Логично резултатът от тази философия беше пълна катастрофа. Именно звездите на фирмата бяха тези, които доведоха до разрухата й."

Тайните на успехите и провалите - или неустоимият кетчуп

Друга тема в книгата е опитът на Гладуел да разбере и обясни успеха: в някои случаи от рода на "парти грила", създаден от директния търговец Рон Попай, или пазарната доминация на кетчупа "Хайнц", той приписва успеха на продукта на присъщото му съвършенство.

Откритието на Попай, по думите на Гладуел, е "вероятно най-добрата скара, създавана някога за домашна употреба" - и тя се продава от третото поколение в семейство, овладяло до перфекционизъм изкуството за директна продажба на клиентите по крайбрежието на Джърси.

Материалът му за кетчупа започва с въпроса защо пазарът на горчица е разделен между десетки конкуренти, докато "Хайнц" доминират бизнеса с кетчуп: според Гладуел отговорът е, че "това е единствената перфектна храна в супермаркета" - като той обяснява, че тя въздейства на всичките пет основни възприятия за вкус на небцето. "Това е продукт, който практически никой не знае как да усъвършенства. Как тогава да конкурираш "Хайнц", ако е невъзможно да измислиш по-добра идея?"

Какво вижда дресьорът в кучето - и кучето в дресьора

А в заглавния материал "Какво видя кучето", Гладуел проучва защо "говорещият с кучета" Сизър Милан изглежда способен да успокои почти всяко агресивно куче при почти всякакви обстоятелства.

"Започнах, като си зададох въпроса - какво Сизър вижда в кучето, което му позволява по някакъв начин да го контролира? След това осъзнах, че въпросът е неправилен. Много по-точен въпрос би бил: какво вижда кучето в Сизър? Той никога не изглежда сякаш ще направи нещо необмислено.

Имаш усещането, че той е спокоен, овладян в движенията си човек, и всичко това е много важно за кучето, куче с проблеми, което вече е нервно и притеснено от света, параноично и реагиращо крайно на всякакви стимули."

Но Гладуел също така показва как хората се сблъскват с границите на способността си да предричат успеха. В един вид основна теза, която често е присъща на неговия подход, той преминава от въпроса защо някои колежански куотърбекове са успешни в американската футболна лига, а други се провалят, към въпроса защо някои хора стават добри преподаватели, а други са тотално неуспешни.

Това е нещото, което той нарича "проблемът на куотърбека," отбелязвайки в книгата, че "има определени работни места, където почти нищо, което можете да научите за кандидатите, преди да започнат работа, не може да предскаже как ще се справят те, след като бъдат назначени."

Виртуозът на разясняването на сложни концепции

Все пак успехът на самия Гладуел не е твърде изненадващ. Той е прекарал по-голямата част от младостта си в селски район на Онтарио, западно от Торонто - и на 47 години запазва здравото телосложение, което го е направило успешен гимназиален атлет. Той е отгледан в семейство, където ученето и аналитичното мислене са били на особена почит.

Баща му, който е англичанин, е математик по професия; майка му, родена в Ямайка, е писател и терапевт. Успехът на първата книга на Гладуел "Повратната точка", публикувана през 2000 г., както и на по-късните му произведения, идва във време, когато простите обяснения на сложни системи са на мода. Той не смята, че "експлозията на обясняващата журналистика" е съвпадение:

"Това е просто функция на експлозията на сложните неща в света. Вече не е възможно обикновеният човек да следи основните открития в психологията, физиката, или каквото друго го интересува - по начина, по който са могли да го правят преди 50 години; първо, защото тези области вече са много по-мащабни, и второ, защото са станали много по-комплексни.

Баща ми, който е математик, ми казва, че на конференциите, които посещава, той вече не може да отиде на друга лекция - обратната на тази, която той изнася, и да разбере какво всъщност се случва; имам предвид, че неговата собствена област е станала толкова необикновено сложна и специализирана, че му е необходим преводач, ако се опитва да разбере какво става в съседната зала."

Опростяването прави сложните идеи разбираеми за масите

Същевременно Гладуел понякога е критикуван от представители на академичните среди, че в стремежа си да обяснява прибягва до прекалено опростяване. Запитан за това, той отвръща: "Не приемам това за критика. Мисля, че те са абсолютно прави - аз популяризирам и опростявам, именно това е целта ми. Така че когато ме критикуват, че правя това, го приемам като комплимент. Възприемам като своя мисия това да извеждам идеи, които са сложни концепции, обитаващи в академичния свят, и да ги преопаковам по начин, който ги прави много по-достъпни за масовата публика, за всички останали, за хората като мен."

Според него това е важна роля, "тъй като има толкова много необикновени, увлекателни неимоверно интересни неща, които се случват в света на науката, които никога не излизат на бял свят - те са запазени за много малка, избрана аудитория, което е жалко. В процеса на това, което правя, налага ли се да опростявам идеите? Да, определено. Именно така те могат да достигнат до по-широка аудитория - налага се за целта да се правят и някои жертви."