Започнах във Външно на 1 ноември 2012 г. по програма "Старт в кариерата" в дирекция "Информация и ситуационен център" (сегашния "Пресцентър"). Година и два месеца е относителен период от време - малък, за да бъде "оценен" човек без стабилни връзки в държавната администрация, но достатъчно голям, за да придобие ясна представа как се случват нещата в тази тъй специфична среда.
За година и два месеца се смениха три правителства, трима министри, два политически кабинета, прие се нов Устройствен правилник. На този фон работата си вървеше с пълна сила. Срещнах страхотни хора и в същото време се озовах в несравнимо лицемерна среда. Огромен контраст. Началото като всяко начало не беше лесно, но беше ново, различно, предизвикателно.
Работата
Голямото предимство при работата във Външно е наличието на електронно деловодство, големият недостатък е, че на повечето хора не им се работи. Веригата се движи тромаво и нерационално.
Много бързо човек се ориентира с кого може да работи ефективно и с кого "нервите са му по-скъпи". За съжаление първите си имат лимит на психическите и физическите сили и не могат да огреят навсякъде. На вторите просто не се дава работа, защото така е по-лесно. "Предай нататък по веригата" е основният принцип на действие. Дирекциите си прехвърлят топката, накрая сроковете са прескочени, а задачите - несвършени, полусвършени или през пръсти свършени.
Комуникацията и координацията в цялата история липсват или са на крайно неосезаемо ниво.
Другото, което веднага прави впечатление, е неравномерното разпределение на работата - където има в повече, хората са малко, а където е малко - хората са в кафетата. Тук важното е не да вършиш работа, а да изглежда, че вършиш работа.
Шанс за зайци като мен се открива поради постоянното отсъствие на хора, в резултат на което, без много обяснения, ни пускат директно в дълбокото и щем, не щем се научаваме. За година и два месеца вероятно не ми се случи да замествам само директора. Запълвах дупки, по една, по две, върших работа и времето ми беше добре уплътнено със смислена и безсмислена дейност.
От което в крайна сметка съм доволна, защото опитът си е опит. За съжаление, извънредният труд в дирекцията под формата на съботно-неделни целодневни дежурства не беше особено законосъобразен, а чувството, че те оценяват - голяма рядкост. Оставаше личната морална утеха, че си бил полезен и малко над 300 лв. в края на месеца.
Хората
Целта е мандат в задграничните ни представителства. Правилото е "целта оправдава средствата". Резултатът е лицемерие на високо ниво и всевъзможни интриги.
Външно живее свой собствен живот и има своите собствени правила, с които, ако не се съобразяваш, изхвърчаш от играта. Затова хората играят. След това заминават, връщат се, нагаждат се към новата ситуация, играят и пак заминават. Ситуацията може да се сменя постоянно, но Играта е една и вероятно ще живее вечно.
Когато влезеш вътре, То те поглъща и прави всичко по силите си да те асимилира. Дали и до каква степен ще се поддадеш зависи от характера ти. Но силните млади характери не се толерират особено. Тук абсолютно всичко е въпрос на йерархия, връзки и лични отношения. Никога не си сигурен, дали човекът срещу теб е искрен и дали няма да получиш удар под кръста. Обективизъм, за добро или лошо, в каквото и да е отношение липсва. Това е общата картинка. Позитивното е, че в морето от акули срещнах и страхотни хора, които ще уважавам винаги и които в крайна сметка имат значение.
Вятърът и свободното падане
Вторият етаж на Външно е доста проветриво място. В най-добрия или най-лошия случай на 4 години ситуацията коренно се променя. Това е особено осезаемо за пресцентъра, който по дефолт работи тясно с политическия кабинет. Вследствие на властовите промени за времето на моя престой дирекцията премина от фаза на адекватна в общи линии работа, през преструктуриране и хаос, до настоящото състояние на лична и нерационална PR-служба на министъра.
Ключов фактор в случая се оказа смяната на директора. В чисто професионален план разликата беше от земята до небето: от една страна - човек с години опит във Външно, навътре в работата, компетентен, адекватен и с характер; от друга - външен човек без грам опит в администрацията и без видимо желание да се запознае с механизма на работа там, съответно неориентиран, нерешителен, с непрофесионален подход, без характер.
В резултат към момента дирекцията почти се е саморазпаднала. Но нищо, както казах вторият етаж на Външно е проветриво място. Днес се самозабравяш отгоре, утре палачинката се обръща и политаш свободно надолу. Ударът е болезнен.
Краят
През 9-те ми месеца по програмата научих и поработих доста, свикнах с колегите, те свикнаха с мен. Имаше смях, нерви, критични моменти и често безумна безнадеждност, която човек може да изпита само в сблъсък с българската държавна администрация. В началото на август м.г., след края на програмата, бях назначена на трудов договор, на най-ниската длъжност - "специалист", изискванията за която са средно образование и един език.
Илюзиите ми за някаква промяна на щедрото заплащане от малко над 300 лева бързо бяха разбити. В следващите месеци съставът на дирекцията беше драстично намален, съответно работата се увеличи, а ежедневните от неадекватни по-неадекватни ръководни решения спомагаха настанилия се хаос.
С всеки изминал ден на нерви, експлоатация, критика и нула оценяване на труда се убеждавах, че мястото ми не е там. Докато се стигна до преломния момент, в който тогавашният ми директор поиска от мен нещо, за което бях в абсолютното си право да не се съглася и съответно категорично не се съгласих. Както споменах обаче, Играта във Външно си има правила и да отстояваш правата си очевидно не беше сред тях.
Трудът ми, около който се заформи спорът, не влизаше по никакъв начин в работните ми задължения и правоотношения с Външно и по своята същност се явяваше моя интелектуална собственост, предмет на Закона за авторско право и сродните му права. Предварителната уговорка, при условията на която щях да го предоставя за ползване, не беше спазена.
Въпреки категоричното ми несъгласие обаче, той беше доста безочливо откраднат и ползван за публично събитие на МВнР през декември. А междувременно заповедта за прекратяването на договора ми вече е обикаляла за подписи.
И така, краят настъпи бързо, неочаквано и безапелационно. Защото отказах да се съглася безропотно с искане, което не беше правилно. Въпросът беше принципен и не клекнах, защото утопично не исках да приема и все още не мога да приема, че нещата на такова ниво в държавната администрация се случват по този начин. И да знаех какви биха били последиците, пак бих постъпила по същия начин. Защото да защитиш позиция, когато си в правото си, е правилното.
Това, което остава
Когато в крайна сметка тегля чертата, остават само положителни неща. Остават уроците и натрупаният опит. Остава видимата следа от свършената работа. Остават хубавите спомени, смехът и желанието, с което отивах на работа всеки ден през тази година и два месеца.
Остава честта от работата с изключително способни и компетентни хора и хубавото отношение в морето от лицемерие. И най-ценното - остават приятелите. А в крайна сметка това е, което има значение.
Докато си вътре, всеки ден роптаеш срещу неправдите и си обещаваш да се махнеш, но То някак те увлича и изведнъж без да усетиш са минали години. А Външно си е все същото. То няма да се промени, Играта няма да се промени, закостенялите и ограничени разбирания няма да спрат да смачкват всеки опит за инициатива, свободомислие и мнение различно от това на властимащите. Във Външно няма перспектива, има само една плоска праволинейност.
Да - когато тегля чертата ми остават само положителни неща. Хубави спомени. Приятели. Перспектива.
Обикновено в България живея близо до външно. Много специфично впечатление са ми правили тълпите, устремили се към същата тая институция по различно време на утринта. Например, патетичните им опити да се паркират 5м по-близо, по уличките на околните жилищни площи, километричните опашки пред кафе апаратите и сродните магазинчета и странните дочути фрази като например: "Кисиличкова, ощи ми дължити сидимдисйе от онзйе дйен. Айди, кафйету днйес ут вас..." или "Айди да са разбйерйем да ми пратити тоз бйе сидимнайсйе доклад, за кой път гу гуворим, нйещу многу сми зайети напослйедък..." По тая причина търсех някакво вътрешно инфо, какво по-точно се случва в тоя огромен мавзолей - ясно к'во, както го е описал Алек Попов. Иначе, текста е Priceless!
Ах, страдах и сърцето ми кървеше докато плъзгах поглед по редовете, обаче каква е поуката от тоя текст? Никаква! Всичко е зле, обаче......абе само хубавото остава. Карай, може и така. Така е било и така ще бъде. Един човек не може да промени системата. И все такива нашенски изводи. Еми някой ден и внуците ще работят във Външно или което и да е и все така ще бъде. Щото поука от нищо няма. Нали само хубавите спомени остават....
Този „пътепис“ е едновременно и тягостен, и обнадеждаващ. Тягостен е, защото все едно чета описание на което и да е държавно или обществено учреждение от времето на соца. По-точно – от безвремието на партията-държава, една от чиито основни задачи беше да обезсмисли стремежа да бъдеш мислещо и активно човешко същество. И си казвам – майка му стара, мина почти четвърт век, КОЛКО ОЩЕ трябва да мине?! Още повече, че не става въпрос за Дирекция „Язовири и каскади“ или за общинската администрация на Каспичан, а за Външно – министерството, което е лицето на страната пред света, и поради това винаги се е смятало за най-аристократичната и безкомпромисно професионална част на държавната машина. А е обнадеждаващ, защото е едно смело нарушение на омертата на бюрократичното блато. Тези неща винаги са се знаели, но обсъждането им е било само в рамките на вътрешноведомствените „неформални комуникации“. Преди години беше немислимо да ги кажеш открито, камо ли да ги напишеш и публикуваш. Фасадата трябваше да се поддържа на всяка цена; публично повдигане на подобни проблеми се смяташе за безразсъдство и водеше не само до заплаха от санкции (обявени и необявени), а и до социална изолация: никой не искаше да има нещо общо с оня, който „клати лодката“. Разбира се, нямам представа каква е госпожицата и какъв точно е нейният случай. Възможно е и тя да не е съвсем изрядна страна в конфликта. Но това, което описва, няма как да си го съчини – значи го е видяла. Значи омертата се пропуква. Ами, крайно време беше.
Мина, бих се радвал на повече insight, ако може?