Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Мъгла и ФПЧ в душата

Големите градове се задъхват от пришълци - виновен е някой друг. В селата няма поминък - виновен е някой друг. Гориш гуми, защото си беден - виновен е някой друг. Беден си, защото си необразован - виновен е някой друг. Политическата класа, която сами излъчваме из недрата си, е некачествена - виновен е някой друг. Снимка: Личен архив
Големите градове се задъхват от пришълци - виновен е някой друг. В селата няма поминък - виновен е някой друг. Гориш гуми, защото си беден - виновен е някой друг. Беден си, защото си необразован - виновен е някой друг. Политическата класа, която сами излъчваме из недрата си, е некачествена - виновен е някой друг.

Политическото мислене не е присъщо само на политиците. Думата политика идва от „полис" (град), така че политическото мислене е висша форма, синтез на гражданското самоопределяне. Да мислиш политически, означава да си активен и достоен гражданин в демократичния смисъл на това понятие. Затова с пълно основание днес всички граждани разбират от политика, всички граждани говорят за политика и всички граждани мислят политически.

За съжаление, един от пороците на нашето време е, че политиката все повече се изражда в нещо като граждански активизъм.

Политиката, доколкото е образ на многопартийната демокрация, е преди всичко противопоставяне - разделение за едно, обединение за друго, но все повече разделение, отколкото обединение, все повече противоречие, отколкото единомислие.

Това е порокът на демокрацията, за който сме говорили и друг път. Единомислие има в Църквата, политиката е противоречие и противопоставяне.

Мислещият политически човек от многото възможни гледни точки си избира една и я защитава. Той се преструва на релативист, но не е, защото може и да допуска правотата на други гледни точки, но за удобство и чистота на дискурса се прави че или те не съществуват, или че са погрешни и даже враждебни на неговата, която, разбира се, е истинната и справедливата. Подобно е положението и при активизма, само че там нещата са по-лицемерни. Активистите почти не си позволяват да бъдат резки и искрени. Те са привидно енергични и бунтовни, но вътрешно - култивирани и предсказуеми, рафинирани и пресметливи.

Днешните политици се стараят да говорят обло и предпазливо, не си позволяват да бъдат предизвикателни и вдъхновяващи (тези, които си позволяват, печелят), за да не сбъркат нещо в сложната и цивилизована игра на власт в условията на гражданско общество. От една страна гражданите се държат като политици, от друга страна политиците се държат като граждани и в резултат всички живеят в едно исторически ново общежитие, което можем да наречем „политически активизъм".

Политическият активист е човек, който сам пред себе си се прави на такъв, какъвто много добре знае, че не е. Но се държи така, сякаш сам си вярва, задължавайки по този начин и другите да признават неговата искреност и правота. И понеже всички станаха политически активисти, затова казваме, че днес хората мислят единствено за това, което ги разделя, което ги различава един от друг, което бележи едните като прави, а другите като криви, и съвсем са забравили да търсят онова, което би могло да ги обедини в желанието да положат обща цел и заедно да се потрудят за нейното постигане.

Погледнете как реагираме на бедствията.

Реагираме така отдавна, едва ли не от началото на прехода, когато опиянени установихме, че всеки може да говори каквото си иска, без някой да го преследва, но и без някой да му обръща внимание.

Последният шлагер е мръсният въздух в градовете. В продължение на няколко дни атмосферните условия бяха такива, че пушеците не се разсейваха, а се стелеха над улици и домове, миришеха лошо на изгорели дърва, въглища и автомобилни гуми, дразнеха носоглътките, обезсмисляха усилията да се храним здравословно и природосъобразно и минираха пътя към дълголетието и вечната младост. Почерниха черния петък и отровиха бездруго краткотрайната радост от покупките.

В употреба влезе нов термин - фини прахови частици (ФПЧ) и в Уикипедия хората научиха, че те се причиняват на първо място от цветята и пожарите. Научиха също, че са вредни и даже смъртоносни в зависимост от естеството си. Научиха и това, че за ФПЧ (освен системата и статуквото) са виновни и онези техни съграждани, които се топлят на автомобилни гуми и други боклуци. Научиха и това, че за ФПЧ (освен мафията и корупцията) са виновни и онези техни съграждани, които предпочитат да се тъпчат в задръстванията с личните си автомобили, вместо да ползват градския транспорт.

Най-сетне научиха и това, че за ФПЧ (освен политиците и администрацията) са виновни и всички техни съграждани, които в препълнените многобройни заведения неуморно поръчват пържоли, ребърца и шишчета от скарата на дървени въглища. Излиза, че за ФПЧ е виновно целокупното гражданство - бедно или богато, образовано или неуко, толерантно или арогантно, - виновно е с ежедневната дейност по консумирането на развитата си цивилизация.

Не. Това е мисъл, с която никое гражданско общество няма да се съгласи без бой.

Проблемът на нашето просветено гражданство е, че отдавна не е виждало сериозно бедствие. Дали някой е броил фините прахови частици по време на бомбардировките над София през 1941-44? Сигурно се е вдигал доста прах, сигурно хората са вдишвали много пушеци от разрушените и горящи сгради. Съвременният човек, великодушно спасен от подобни преживявания, се чувства недосегаем. Той не е изпитвал истинска паника. Вместо това го гложди скука и маразъм, фрустрация от недостатъчната интензивност на забавлението и удоволствието.

Проблемът не е дали замърсеният с ФПЧ въздух е вреден - вреден е и по това няма спор. Проблемът е как реагираме на вредните неща, особено когато ги причиняваме самите ние. Ние винаги търсим кого да мразим и кого да обвиним.

Големите градове се задъхват от пришълци - виновен е някой друг. В селата няма поминък - виновен е някой друг. Гориш гуми, защото си беден - виновен е някой друг. Беден си, защото си необразован - виновен е някой друг. Политическата класа, която сами излъчваме из недрата си, е некачествена - виновен е някой друг. Навсякъде се лее простотия и тежка бездуховност ни е стиснала за гърлото - виновен е някой друг.

Маниерът на всяка несгода да реагираш с омраза към „някой друг" е убийствен. Кипим от възмущение за всичко - грозни улици, нагло паркирали джипове, липса на достъп за инвалиди, евтаназирани кози, арестувани кметици, народни танци в езера, лятно и зимно часово време, песенния конкурс на Евровизия, „Локо Сф" в Хирошима, скулптури от колбаси - все неща, за които е виновен някой друг. Но заклеймяването и осъждането не прави по-добри заклеймяващите и осъждащите. Напротив: често осъждането се оказва по-голям грях от греха, подложен на осъждане.

Мъглата и фините прахови частици са в главите, сърцата и душите ни.

Понякога да чета медиите и социалните мрежи (защото това е част от работата ми) ме оставя по-омерзен, отколкото да се разхождам в зимна нощ между кюмбета с горящи автомобилни гуми.

Саждите, които остават в гърдите ми, са по-мазни и по-черни. Човечеството е едновременно и ангелски сонм, и демонско сборище. Няма добри хора и лоши хора - у всеки човек доброто и злото са смесени, доминира едното или другото, всяко от тях може да е затрупано до невидимост, но съществуват и двете.

Което от тях повикаш, то ще ти отвърне. Така е и с обществото, и с държавата, и с човечеството: колкото повече ги демонизираш, толкова по-демонични стават. Да въздаваш на злото зло означава просто да умножаваш злото. Нищо повече. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. В името на доброто.

 

Най-четените