"Ей тука бяха, на тротоара, под дървото. Говореха ми нещо, ама не разбирах. Само ей така, ми правеха с ръката - ей така".
Петкана повтаря същия знак с ръка. Знакът, който означава "гладен съм"на всички езици. Тя е на около 50 години от ромски произход, представител на две трети от населението на странджанското селце, в което се намираме - Звездец. Разположено е едва на няколко километра от турската граница край Малко Търново.
Оттук минава пътят на хиляди бежанци към новия им рай - Западна Европа.
Стоим на същото място, до ръждясалия парапет, на метри от кметството, където на 30 април група бежанци са правили същите отчаяни знаци.
Рядко мигранти, идващи от Турция, се осмеляват да влязат в някое от българските погранични села. Обикновено местните ги виждат в горите наоколо и дори едва успяват да ги уловят с поглед. В този момент бежанците побягат.
"Бягат като птици, като ни видят", казват местните.
Но подобно на дивите животни, само гладът може да ги изкара от сигурното убежище на гората. Именно това се е случило на 30 април, на Велика събота в Звездец.
В групата бегълци е имало деца и жени, една от които бременна.
"Чух хората да крещят: "Сирийци, сирийци!" и излязох на терасата. Огорчих се като ги видях. Седяха тука на парапета, едни измъчени. Сърцето ми се сви, душко".
Петкана живее на последния етаж на триетажен блок, принадлежал някога на военните, патрулирали на границата преди 1989 година.
Тогава село Звездец е в зона, до която и българи трудно достигат. Днес блокът прилича сякаш там се е водила война. Рушащ се, с избити парапети, сякаш е обстрелван от оръдия, но обитаван от малкото оцелели.
Като видяла бежанците, Петкана не се замислила много и бързо изскочила с табла, пълна с кекс и козунак. Нали, след два дни било Великден, била се подготвила за празника.
"Дадох им и те като невидели хапваха, горките... Много жал ми стана. Синчето ми, той също е много силно вярващ като мен, вика: "Мамо отивам в магазина!". И се върна с три хляба, сирене, кренвирши. И толкова хубаво ми стана като видях да ядат..."
Докато разказва това, Петкана разтоварва от каруцата си строителни материали.
Днес това й е работата, за която ще изкара няколко лева. Казваме днес, защото утре не се знае какво ще работи. Така живее тя и семейството й.
Има шест деца и петима внуци. Постоянна работа няма. Всеки ден работи, каквото изскочи. В момента в себе си има пари, колкото да купи нещо за ядене за довечера.
Питаме я колко пари е дала, за да нахрани бежанците.
"Еееее, 10-15 лева, не знам колко, душко, не помня. Пак ще им купим. Нали и те са хора! Не само за бежанци, а за всеки един човек в нужда ще купим".
Докато си говорим, няма как да не ни направи впечатление, че думата Бог присъства почти във всяко изречение.
Оказва се, че Петкана е пастор в Евангелската петдесятна църква в селото. Събира хора в хола на дъщеря си в същия блок и им говори за Бог.
Мечтата й е да имат църква в селото. След срещата с бежанците се събрали да се молят за тях. Казва, че Бог така ги учи - да помагат, без значение какъв е човекът.
"Молих се на Бог, знам, че Бог няма да ги изостави".
След като Петкана ги нахранила, ромите съобщили на местните граничари, които имат постоянен патрул в селото. Те отвели групата бежанци. Какво е станало след това, не може да каже.
Докато се разхождаме из селцето, разбираме, че Петкана не е единственият местен, помагал на мигранти.
Който се появи - е добре посрещнат, казва кметът на Звездец Пламен Градев. От него разбираме, че от някогашното голямо село, което хората сравнявали с град, днес са останали празни къщи и едва около 250 души. А преди 1989-та това е едно от селата, най-пазени от военните. Не беглец през границата, а българи трудно стигали до това място, разказва още кметът. Затова напомнят само изоставените поделения в началото на селото.
"Хората ни знаят немотията и помагат. Те веднага като видят някой - му помагат. Ако е зимно време - коя водила дрешки, от тези на собствените си деца, и давала - да се преоблекат. И после се обаждат на граничарите", разказва кметът.
Самият кмет не помни друг случай, освен този на 30 април, бежанци да са влизали в селото. Минавали по периферията му. Грудев за две години е виждал в гората наблизо няколко пъти бежанци и те все бягали.
Отиваме в края на селото. Къщите са накацали на високо и от терасата им даже се виждат хълмовете на съседна Турция. На една такава тераса, седнала да обядва домати и сирене, намираме баба Донка. Около 80-годишна. Щом ни вижда - слиза пред къщата.
"Човек, какво да го правиш, може ли да го хвърлиш?".
Било миналата зима - декември. Синът й Илия Балкански се прибрал вкъщи, носейки почти припаднал мъж, разказва възрастната жена.
Намерил го в стопанството си на края на селото.
"Беше много болен, краката, всичко го болеше. Дадохме му лекарства, хляб..." Пренощувал в къщата на баба Донка, а на следващия ден се обадили на полицията.
"Дойдоха и го забраха. Като тръгваше ей така ме целуваше по ръката... "Викам им - само не го бийте, болен е..."
Баба Донка не знае какво е станало с непознатия мъж след това. От тогава не е виждала чужденец.
Всички, с които разговаряме, ги питаме дали все пак не се страхуват от бежанците, които явно често минават в близост при опитате си да стигнат Европа.
"Аз не ги виждам. Те не слизат в селото, бе. Онзи беше болен, какво да го правиш?", казва баба Донка.
"Селото се отнася много добре с бежанците, които са в беда. Няма ограбен, няма нападнат, всичко е наред", добавя и кметът.
"Не, нямам никакъв страх. Милост ми падна като видях колко са каталясали", убедена е Петкана и добавя, че пак да се появят пак ще ги нахрани.
"Сърце имам, душко, сърце! Който има сърце като моето, Бог няма да го изостави".
Тръгваме си след тези думи. И ние, както бежанците, бяхме изпратени с молитва Бог да ни пази. Вече сме убедени, че това изчезващо село, може би все още не е забравено от Бога. Нито от този на мюсюлманите, нито този на християните.
*Този материал е част от кампанията на БКБООН в София за Деня на бежанеца, който се отбелязва на 20 юни всяка година.
Ша изпищя... Роми работят и помагат на бежанци. Само група хомосексуалисти трябват, които току що се връщат от прайда в София, и импресията ще е пълна, могат да се раздават хонорарите.
Не че нещо, ама... 30 април беше Велика Събота, а не Разпети Петък. И това е още под снимката. Нататък може и да не четете.
"Ша изпищя... Роми работят и помагат на бежанци." ------------------------ Ко стана, Родриго, не ти ли се вписва в подредената картинка на света?
Не и в реалния. Душко. Иди в Звездец и се увери какъв "трудов процес" тече при "две трети от населението на странджанското селце". Направи си труда и се разходи в самия Звездец и съседните селища. Там ще ти кажат откъде са "строителните материали" в каруцата на Петкана, на Петкан и на още две дузини роми дето им се "свила душата". Душко. Пък и пенсионерите попитай какво преживяват в дните, когато си вземат пенсиите.
Ами кат сте толко загрижен и тъй много ангажиран с проблема, що не сте избили досега звездешките цигани бе, Родриго, та да отървете пенсионерите от беда?
Никога не съм разбирал защо и как за хора като Rodrigo (а такива в България са огромното болшинство) е въпрос на чест да бъдат максимално арогантни и лишени от емпатия и човещина мизантропи. ОК - мразиш хората и не мислиш, че един човек е способен да направи добро на друг човек просто защото има добра душа и му пука, или не вярваш, че изобщо съществува такова нещо като "добра душа", защото твоята е черна като дявола. Разбрах. Ясно. Защо и как, обаче, този ти поглед върху света и човечеството не те карат да се чувстваш неприятно, гузно, сдухано, а намираш за редно и даже необходимо да се тупаш в гърдите, че преливаш от всичката тая омраза, злоба, изконен и необорим песимизъм за целия човешки род?
Вярващият и добър човек е просто вярващ и добър човек. Не е ром, не е българин, не е арабин...И със сигурност не се казва Родриго.
Другото име на Вярващия е Наивника, Пенелопова. Достатъчно е само да се поразходите из тези райони, няма нужда да ми вярвате. В тази връзка, един позабравен анекдот: Селски момък си харесал булка. Вдигнали сватба и на другия ден, както повелява традицията, трябвало да се състои още един ритуал, чаршаф с кръв по него, музика, гърмежи, ракия, за да стане ясно на всички, че булката вече не е девствена, сиреч, че момъкът си го бива. В такива случаи обикновено се появява само една пречка - момата да е загубила девствеността си преди сватбата. Така било и сега. Гостите чакат сигнал, чакат да се появи младоженеца с постелята, оцветена в червено, ама той не излиза. И как да излезе! Роднините схванали каква е работата и дали сигнал на музикантите. Загърмели и пушките, потекла ракия. Младоженецът скочил от кревата, отворил вратата, застанал пред гостите така, както майка го е родила и изкрещял: "Абе вие добре свирите и гърмите, ама аз на кура си ли да вярвам или на музикантите!" Та, и вашата работа същата.
>Другото име на Вярващия е Наивника С което Rodrigo отговаря на моя въпрос - изглежда за него въпрос на чест да е вечно мнителен мизантроп, защото е роб на грешната дуалност, че или си смешен наивник, или мнителен мизантроп. Светът, обаче, не е черно-бял, и съществуват доволно много достойни хора, които не са в нито едната от тези две крайности. За щастие. Апропо, Rodrigo, как завършва твоят анекдот - на кура си ли решаваш да вярваш или на музикантите? От тогава ли се реши да отровиш и унищожиш всяка следа от човещина в душата си, само и само втори път да не позволиш да те подведат и направят за смях? Това е лесният подход на слабака, на нищожеството, истински достойните хора успяват да намерят сили да продължат да бъдат хора.
Като чета коментарите на някакви хору по-надолу се чудя как може някой да е толкова вулгарен и тъп. И при това да се гордее с това. В случая предпочитам да мисля с благодарност за Петкана и съселяните й, които не са забравили какво е човещина, отколкото да чета гнусотиите на някой велик конспиратор. Щото накрая не забравяйте, че пропаганда, политика и всичко останало ви вкарват само в системата, докато забравяте какво е човешко и изначално.