Сарафите, които изгони Христос, бяха нищо в сравнение с днешните политици. Първите въртяха търговията си в храма, а вторите я въртят със самия храм, той е тяхната стока, той е техният аргумент в сметките и надцакванията.
От медиите научихме, че преди десетина дни е пристигнало писмо от Синода на Македонската църква, в което тя изразява готовност да признае Българската за своя Църква-майка. Последва възторг. Нарекоха събитието „невероятен исторически шанс". В писмото видяха поредно доказателство, че „народите (българският и македонският - б.м.) са едно цяло и градим мостове за бъдещето", окачествиха го като „плодоносен резултат на всички усилия за сближаване".
Дойде глас и от нашето европейско представителство в Брюксел с покана „Светият синод да подаде ръка на македонската църква" и когато Светият синод не заподскача от възторг, всички озадачено повдигнаха вежди.
Всъщност, това, което писмото изразява, не е точно желание Македонската църква да бъде осиновена от Българската и Българската да й стане Църква-Майка.
Това, което се изразява, е желание Българската църква да признае автокефалността на Македонската, да влезе в евхаристийно общение и да лобира за нея пред Вселенската патриаршия (която пък е майка на Българската) и пред другите автокефални църкви. В замяна Македонската ще признае Българската за своя Майка. Това е цената на сделката.
Автокефалните църкви са всичко на всичко 15, като Българската е на шесто място по реда на признаването си от Вселенската патриаршия.
Да стане една църква автокефална никак не е проста работа и, за съжаление, е въпрос на политика още от средновековието, когато легитимната държава се дефинира чрез два атрибута: суверенна монархия и самостоятелна църква, част от съборността на цялата Църква.
Възстановяването на независимостта на Българската църква през 19 век е начало и на възстановяването на нашата държавност, вече под формата на национална държава, каквато е модата на времето. Заради тази наша църковна независимост ние изпадаме в схизма с Цариградската патриаршия за огромния период от 1872 до 1945 (половината от най-новата световна история!) и в наша чест е наречена специална ерес - етнофилетизъм или „българска ерес". Етнофилетизмът е осъдителното отклонение, при което църквата се поставя в услуга на държавата чрез идеята за нацията и се превръща преди всичко в политически инструмент за нуждите на дипломацията, на междудържавните отношения, териториалните претенции и войната.
Македонската църква е съвсем нова и като самостоятелна не е призната от никого, което за нея е дипломатически проблем.
Опитите за нейното създаване започват от края на Втората световна война, а до формалното ѝ признаване за архиепископия се стига чак през 1959, когато това прави Сръбската църква под натиск от страна на югославската комунистическа партия в духа на „македонизма" (учение за македонската идентичност, различна от сръбската и от българската), чийто най-виден представител в България е Георги Димитров.
Днешната Македонска църква се създава върху класически диоцези на Българската църква, които след Балканските войни попадат в границите на Сърбия и насилствено биват присъединени към Сръбската църква. При провъзгласяването си в средата на 20 век, Македонската църква се обявява за възстановена Охридска архиепископия.
„Охридска архиепископия" е името на Българската църква по време на т. нар. „византийско робство".
Разбираем е патрЕотичният възторг при тази привидност, при която Македонската църква сякаш прекланя главица пред Българската и смирено я моли да я приеме в своето родителско лоно.
Сигурно за мнозина съвременни българи историята е нещо много просто - винаги е имало България, винаги е имало Сърбия и винаги е имало Македония. Както винаги е имало Българска църква, така винаги е имало и Македонска и ето днес - о, чудо на чудесата! - Македония (като държава, най-вече като държава и като народ!) признава нашето заслужено старшинство и предлага да му даде израз, като доброволно признае нашата църква за майка на тяхната.
Наистина ли на някого нещата му изглеждат по този начин? Сигурно...
Всъщност онези патриоти, които са на мнение, че днешната Македонска църква исторически е част от Българската, би трябвало да си дадат ясна сметка, че ако нашата църква признае македонската за автокефална, то официално ще се откаже от нея, ще забрави, че това са нейни класически епархии. Пък нека македонската й вика „мамо". Както и държавата България, когато призна - първа сред първите - държавата Македония, во веки веков се отказа от нея.
Не ме разбирайте погрешно, не съм тръгнал да анексирам Македония. Просто казвам какво означават тези актове.
И това е много жалко, защото за пореден път показва доколко Църквата е погълната и покварена от политиката. Какво е Църквата в представата на съвременния човек? В масовия случай на нея се гледа като на златна патерица на държавата, институт, призван преди всичко да легитимира светската власт. Границите на поместните църкви съвпадат с границите на националните държави и всички приемат това за нормално, за даденост.
Църквите се грижат за своите народи, а на чуждите гледат като на досадни натрапени сирачета, които при първа възможност трябва да бъдат превъзпитани и научени на ред и приличие. Църквите благославят бойните знамена на едни християни и молят Бога да погуби други християни в боя.
Но кои сме ние, че да съдим! Всеки медал си има две страни. Може би промисълът е такъв, че за да може Църквата да изпълнява най-важната си духовна мисия, тя трябва да се намеси и в политиката, за да получи подкрепата на държавата. Най-обикновена сделка: ти на мене, аз на тебе. Щом сме пожелали секуларен свят, трябва да се примирим с мисълта, че и Църквата ще бъде принудена често да играе по неговите правила.
А каква е духовната мисия на Църквата, каква е нейната функция? Много ми се иска някоя от нашумелите социологически агенции да направи проучване по този въпрос, за да видим какво си представят днешните хора.
Повечето сигурно ще кажат, че Църквата пази традициите и държи висок народностния дух. Други ще бъдат на мнение, че Църквата определя морала и следи за неговото спазване. За трети Църквата ще се очертае като институт с отговорни социални функции и ангажименти. Всъщност, всичко това е точно така, но то е на самата повърхност, то е следствие от същината.
А същината на Църквата от деня, в който Св. Дух слиза над апостолите във вид на огнени езици, та до ден днешен е една - да пази Преданието, апостолската приемственост и да извършва тайнствата.
Да, също така да се грижи и за добруването на хората на този свят, но преди всичко да се грижи за спасението на душите им и за съдбата им във вечността. Ето това е Църквата и така трябва да се гледа на нея.
За да бъде такава, тя сигурно е принудена да поддържа със светската власт такава сложна дипломация, каквато ние, бъбривите странични коментатори, едва ли можем да си представим.
Църквата, Православната църква продължава да бъде съборна, каквато я е установил Господ и каквато я оглавява. Тя не е подчинена на централизирана йерархия, защото би се превърнала в мравуняк.
Всяка една поместна църква, всеки храм, всеки отделен християнин не е частица от Църквата, а самата Църква в нейната цялост и завършеност.
В своята съборност Църквата винаги взима правилни решения. В своята съборност Църквата не греши, защото е облагодатена от Св. Дух.
Ето, ако мислим за Църквата по този начин, ако я мислим такава, каквато е - една, свята, вселенска и апостолска, - със съвсем други очи ще погледнем и българо-македонските отношения, пък били те държавни, духовни, в исторически или в съвременен европейски контекст.
Казусът с писмото на Македонския синод е много интересен, много сложен и крие много съблазън. Дори аз, който съм си извоювал славата на дървен философ и всезнайко, не смея да заема позиция по него. На 27 ноември, Синодът се събира да реши. Да се молим решението му да бъде мъдро и душеспасително за нас. Да се извиси над делничната суета, която ще бъде забравена след броени дни, и да бъде осенено от благодатта на Св. Дух, без която всяка светска „истина" е призрачна илюзия.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Амин.
