Човешкият живот представлява градина от цветове. Всеки цвят има свое име, идентичност и уникална краска. Но всички, различни по своему цветове, са тясно свързани. Всеки от тях се нуждае от топлината на слънчевия лъч, прокрадващ се измежду пухкавите, но застрашително тъмни дъждовни облаци. Лъжата е като щастието - ако е достатъчно "слънчева", може да те сгрее и без да видиш яркото слънце между всичките облаци върху синия небосвод.
Щастието е като слънцето, а ние хората сме като цветята. Живеем, за да се докоснем до сгряващата ласка на слънчевия лъч. Ако сме от онези цветя, които живеят по един ден, ще разберем какво е да копнееш по Слънцето, а то да е просто лъжа. Този единствен наш ден ние наричаме свой живот.Той ни е само един... но има ли значение, та нали можем да усетим слънцето вътре в себе си.
Често се случва да се почувстваме по този начин и в реалния живот. Живеем с надежда и копнеж по красивото и доброто, а те никога не се появяват. Но през това време копнежът по красивата лъжа е едно истинско щастие, траещо макар и само миг. Толкова мигновено усещане, колкото е необходимо и на слънцето да огрее зелените листа на замръзналите цветове, и да се скрие отново в царството на бурята, наречено живот.
Цветята са лекарство за човешката душа, те са пъстротата, необходима да промени сивотата на поредния скучен и тежък ден. Те са лъжата, която не носи пълно щастие, защото красивите букети са навсякъде и... в бялата болнична стая, но уханието им и пъстротата, която притежават, не могат да заличат напълно миризмата на старо и вар.
Когато гледам момчето, лежащо на обвитото с бели чаршафи ллегло, виждам единствено един млад, още неразцъфнал напълно цвят. Той също е отбран от онази китна градина... но Слънцето вече не му носи щастие, просто защото няма очи, за да го види. Той гледа, но не вижда. Вече няма значение дали навън ще бъде 24 градуса, дали ще вали или пък ще е обачно, няма значение дали този "цвят" ще носи радост или ще предизвиква тъга у близките си.
Трудно е да повярваш ,че може никога повече да не се налага да използваш благородната лъжа, която носи щастие.Този пример ми прилича на онзи момент, когато влезнах и набрах голям букет с цветя, а после с радост ги сложих в трапезарията, за да радват всеки, който мине. Но те умираха малко по-малко. Щастието от красотата им просто изчезваше, докато накрая не окапаха и последните, едва крепящи се листа от китния букет.
Тази картина описва самия живот - появявайки се на този свят, ние сме откъснати цветя. Чакаме щастието от слънчевите лъчи доста дълго време, толкова дълго, че сме принудени да се радваме дори и на дъждовните облаци, които ги възспират. Но един ден разбираме, че задаващата се буря е придошлият край и тогава листата ни просто окапват. Точно толкова бързо, както се изнизват човешките години...
