Парадоксите по родолюбие на Моци

Случвало ли ви се е през изминалите седмици да скандирате: „Моци, Моци"?

Няма значение дали сте го правили с първичната екзалтация на футболен запалянко или от пародийното й имитиране. Дори няма нужда да сте спортен фен и да сте наясно кой точно е фамозният румънски бек. Щом сте викали името му поне веднъж, не ви трябват часове по родолюбие - нито на вас, нито на децата ви.

Необходимо е само известно разяснение защо този напев да има по-ефективни резултати от амбициозната задача за училищна реформа на баш патриотите. В краткото звучно подвикване се съдържат няколко важни урока, които вероятно няма да бъдат преподадени в клас.

Без да си даваме сметка, именно Моци илюстрира всички парадокси на родолюбието, а те правят темата в много по-пъстра и всеобхватна от онова, което си представят адепптите й. Това е най-парадоксалното от всичко - един чуждестранен ритнитопковец се превръща в най-искрения ментор на опита ни да си преподадем себеусещане.

Парадокс 1. Родолюбието е противоположност на ксенофобията, не неин синоним.

Никоя сфера не представя националния оксиморон по-добре от футбола. От една страна мнозина се опитват да набедят Лудогорец за емблема за страната ни; клубът безспорно е повод за почтително говорене за нас извън граница и следователно чудесен източник на национално самочувствие. От друга страна обаче - виновниците за този успех на терена не са българи в по-голямата си част; те са чужди наемници, които полагат определени усилия срещу възнаграждение.

Оказва се, че идеалистичното национално на практика се утвърждава през меркатнилното интернационално - концепция, която силно обърква традиционните патриотари. И въпреки това Моци (в случая събирателен образ на чуждото) се ползва със статут на роден герой и обект симпатии. Излиза, че другият също може да те накара да обичаш родината си, без той да е част от нея; а това разширява диапазона на родолюбието, като го противопоставя категорично на ксенофобията.

Парадокс 2. Родолюбието се проявява в различни форми, някои от тях дори могат да се сбъркат с предателство.

От казаното дотук автоматично се налага един въпрос. Ако Моци е герой за нас, то какъв е за родината си, още повече, че с негова помощ беше победен румънския шампион? В представата на радикалните националисти това е висша форма на предателство. Оказва се обаче, че и това клише не действа както би трябвало. Защитникът се радва на респект отвъд Дунава заради висок професионализъм, чувство за дълг и спечелено съседско уважение. Същото важи и за онези български играчи, които излизат срещу родни отбори.

Към тях ние не изпитваме усещане за измяна, а допълнителна гордост, че са оценени в чужбина. Ето как родолюбието има две противоречащи си страни - може да произхожда едновременно от родното, пълно с чужди или от чуждото, пълно с родни. Което значи, че емиграцията също може да е белег на положително отношение към страната ти, не на ескейпизъм.

Парадокс 3. Патриотизмът не е само гордост, може и да е споделен срам.

Следващото гигантско клише е свързано с твърдението, че само който се гордее със страната си, той я обича истински. По тази причина традиционното родолюбие е свързано с дирене на поводи за гордост - най-вече в исторически план. Уви, този избирателен подход към миналото играе лоша шега, защото утилизира усещането за привързаност. Далчев великолепно формулира този фалш в „Към родината".

Ако родолюбието е само опит да се рационализира случайността на раждане с успехите на мястото, където това се е случило, то не става дума за любов, а за оправдание. Мъката, дори срамът също може да пораждат силно чувство на привързаност заради споделена съдба. Примерът на Далчев е с ослепените бойци на Самуил, но в нашия далеч по-профанен текст ние отново ще опрем до Моци. Клубните му загуби не се възприемат като повод да бъде низвергнат, напротив - само затвърждават връзката.

Парадокс 4. Родолюбието е емоция и като всяка емоция е невъзможно да бъде преподадена или научена.

Започнахме в началото с въпрос - скандирали ли сте името на Моци? Даваме си сметка, че е възможно и да не сте; неизкушени от общата екзалтация или от спорта изобщо, проявите на един български клуб и конкретен негов играч могат да не ви носят никаква промяна в настроението.

Няма сила на света, която да ви накара да преживеете футбола като някой друг, освен като себе си. И ако не го обичате, това си е ваша работа, не ви прави нито по-добри, нито по-лоши от останалите. Същото важи и за отношението към страната. То може да е в различна степен по скалата на чувствата, но може и да не съществува. Следователно един от най-важните уроци по родолюбие е безсмислието да се преподава специално. Него или го има естествено, или не.

Парадокс 5. Непрекъснатото повтаряне ражда отхвърляне.

Дотук употребихме толкова пъти името на Моци и то в толкова различни контексти, че сигурно вече ви се повдига от него. Всъщност ефектът на пренасищане съществуваше и без ние да дадем своя принос към него. От реален герой на терена Моци постепенно става фолклорно-пародиен; все по-рядко го възприемаме като истинска личност, все повече като поп-културен феномен.

Скоро ще ни омръзне, защото такава е съдбата на всичко, с което се прекалява. Важи и за родолюбието.

Днес да си патриот има повече креслив външен израз и все по-малко интимно-духовен. Въвеждането на часове по родолюбие ще бъде опит да се институционализира емоцията, но вместо това бързо ще стане формална, повтаряемостта и задължението в тях ще породят естествения ученически рефлекс на незаинтересованост.

Неотдавна си позволихме една незлобрива шега: защо са ни уроци по родолюбие, щом си имаме Лудогорец. Имахме предвид, че покрай този тим всички напоследък сме патриоти до небесата, не ни трябва допълнително обучение. Но в тази ирония има и нещо сериозно. Родолюбието е точно като скандирането „Моци" - започне ли да става модно, френетично и неосъзнато, вече е изгубило естественото си обаяние.