Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

На Изток, от Запада

Кой обича повече България? Делим се с ярост Снимка: Стоян Георгиев
Кой обича повече България? Делим се с ярост

Той: На Изток от Запада. Поредното патосно оповестяване на познати факти? Да, в България сме, и много често не е хубаво тук. На изток от запада сме, накриво от правото, и далеч от лесния живот, малко ала: "Какво му направихме на Господ със Боби, та на изток от рая, нас ни зарови“ (Бог да пази Ерол). След като прочетох книгата си мисля обаче, че заглавието може да значи и друго - На Изток, от Запада. Като една посока и един стремеж, но този път с поглед към вкъщи.

Един британски антрополог беше написал, че още от разходката на Алексис дьо Токвил до Щатите, през борбения за оцеляване Дарвин и революционния Маркс, та до Фройд и сеансите му с невротични виенчани, гениалните мозъци са поставяли идеята за конфликта на пиедестал, и светът дълго време е бил обсебен от идеята колко различни сме всички. Само че това, с което се различава днешната епоха, е как информацията всъщност ни сближава и кара да търсим по какво си приличаме (ярък пример са любимите ни memes).

Мнението на г-н Пешев тук разбуди притесненията ми, че в България днес разделението на емигрантски статут не води до нищо конструктивно. Кой обича повече България? Кой търпи повече мизерия? Имат ли право българите-чужденци да дават акъл? И въобще кой има право да се нарича българин? Делим се с ярост.

България обаче не е толкова грозна, пошла и тинясала, а чужбината невинаги е път към щастие. Книгата на Пенков подсказва, че има един нов вид имигранти, като някой от тях дори наричат себе си времигранти (виж тук ). Момичета и момчета, които са далеч от пределите на България, с целта да трупат знания, опит и впечатления, за да се върнат вкъщи и да оправят кочинката си.

"На Изток от Запада" са истории, като memes, за това колко си приличаме. За детските спомените свързани с прекрасни места из България и хората, с които сме израснали. "Македониja" ми напомни за музея в Бояна, с красивата градина, в която онемяваш пред цялата ни величествена история, на фона на прекрасната Витоша.

"Снимка с Юки" ме накара да се върна обратно към летата, в които ходех на зелено училище в Еленския Балкан и в главата ми бяха само самодиви и мечки. А „Нощният хоризонт“ ... ами и аз си имам село в Родопите, и аз съм чувал и искам да чувам всяка нощ сладката песента на родопската гайда.

Нищо повече и нищо по-малко няма в тази книга - нашите истории от нашите прекрасни детски години, и спомени, които трябва да пазим с цената на всичко.

От "Девширме“:

And so this story, this story, too, begins with blood. And with blood it ends. Blood binds those in it and blood divides them. Many have told it before and many have sung about it, but I didn’t learn it from them. I was born and I knew it.

Свиквайте с мисълта, че този път кръвният данък ще се върне за добро.

Тя: "Аз съм имигрант в собствената си държава" казваше дядо ми, в моментите, когато явно само така можеше да опише състоянието на духа си. Четейки East of the West на Мирослав Пенков си мислех за него, за поколенията, идеалите, мечтите, разочарованията, примирението, и най-вече за силата на духа.

В осем отделни истории East of the West разказва за българи, македонци, турци, сърби, цигани, американци, дори японка, и трудните пътувания, понякога от изток на запад, понякога обратно, а понякога просто към себе си. Мирослав Пенков пресъздава истории на хора, които копнеят да емигрират, както и на тези които са приели съдбата на имигранти, понякога дори не на чуждо място, а в собствената си кожа. Героите на всеки разказ са по един или друг начин свързани с българската реалност след 9-ти септември или демократичните промени през 90-те.

Важно е да се обърне внимание на обединяващия мотив за живота в комунистическа България и двете възможности пред всеки – да се мъчи да избяга на всяка цена, или да остане в тази реалност. Не са един и два примерите в съвременното българско кино за филми, които пресъздават терзанията около Желязната завеса, преминаването отвъд нея и всичките вътрешни и външни борби, които това изисква.

Очевидно и литературата не се е сдържала и е почерпила вдъхновение от тази тематика. Има само една причина за това – фактът, че българинът, където и да е, не може да се отърси от СОЦ-а и изпитва нужда да говори и разисква, докато успее да го преживее, за да продължи напред.

Поколенията, които са израснали по това време, точно като някои от героите в книгата, винаги ще живеят в сянката на нямането и ще се стремят към имане. Не е нужно да е на големи и скъпи неща, но просто на неща, за да изтрият спомена от магазините с празни щандове, от които няма какво да се купи, дори да имат пари.

Други пък успяват да достигнат своята обетована земя, а какво намират там и до колко то компенсира за жертвата да напуснеш дом и семейство остава под въпрос. Но това, което обединява всички тях, независимо от възраст и убеждения, е националният дух.

Те могат да се почувстват у дома при мисълта за парче диня със сирене, една легенда, или при споменът за нечия носия, защото дълбоко в себе си, на клетъчно ниво, те носят България в себе си. И тя никога не ги напуска, колкото и да се отдалечават от нея. Най-вече, защото независимо от политическите им убеждения и/или етноса, за героите родината се оказва орисница, която за добро или за лошо им изпраща изпитания, в които да открият себе си.

Свидните спомени от детството, Балканът, обичаите, храната са спасителните сламки на героите в книгата, успели „да се измъкнат“ и те разказват за тях на всеки срещнат, питат за тях при всяко скъпоценно обаждане до дома, и са задължителни за пресъздаване на българщината пред новите хора в живота им. В няколко разказа Пенков говори за носталгия по родината, с която всеки намира свой начин да се пребори, колкото и да му липсват гледките, вкусовете, емоциите.

А има и герои, които са обречени да се борят със системата и да бъдат неразбрани от нея. За тях обаче примирението не е решение и те избират пътя на трудностите и терзанията в името на любовта, семейството, свободата. Смелостта на героите и от двете страни на границата вдъхва надежда, защото дори в моментите на пълно отчаяние силата на духа надделява. Във всички истории обединяващ е мотивът за личния избор на героите и последствията от него, а моментът, в които осъзнаят, че съдбата им е в собствените им ръце те са най-силни и препятствията стават незначими.

Това съвсем не превръща книгата в жизнеутвърждаващ наръчник по самопомощ или ода за силата на подсъзнанието с щастлив край. Напротив, колко е щастлив краят само те си знаят. Но не мога да отрека, че Мирослав Пенков засяга доста философски теми в разкази, привидно замаскирани като тиради за СОЦ-а и имигрантския живот.

И все пак, четейки книгата не можах да се абстрахирам от решението на автора да пише на английски. Разбирам го от гледна точка на публикуването на текстовете му и осъзнавам, че така милиони хора по света ще имат възможността да се запознаят с България. Но дали ще успеят да я усетят? "Дядка", "тате", "Аз без бой не се давам" и всеки друг пример за типично български думи и изрази, изписани на латиница губят всякаква стойност и не успяват да пресъздадат силния заряд, който имат за българо-говорещите. Радвам се, че вече има и българско издание и бих прочела разказите и на български, защото вярвам, че езикът ще им придаде повече автентичност.

Хитро озаглавена East of the West, книгата на Мирослав Пенков разказва за няколко различни съдби, обединени от силната си връзка с България. Връзка, която закотвя тези, които още не са напуснали родината, и оставя огромна липса в душите на тези, които са избрали да търсят късмета си другаде. Историите всъщност са толкова универсални, че през 2013 г., когато уж границите падат, светът се глобализира, а комунизмът е само спомен, всеки българин може да срещне част от себе си из страниците на книгата, а дали личната му история ще се развие както в нея си е въпрос на избор.

*Александър Колев и приятелката му са представят своите гледни точки в тази публикация.





 

Най-четените