През ХХI век властта ще управлява чрез перфидни манипулации, а не с помощта на бухалката.
Това е скритото послание на режисьора Александър Морфов, което той отправя към зрителите чрез премиерния си спектакъл "Полет над кукувиче гнездо" в Народния театър "Иван Вазов".
Новото време изисква нови методи на управление. Най-бързо до съзнанието на хората можеш да достигнеш чрез супермодерна техника, която е стегнала в обръч цялото жизнено пространство около човека - от кухненския робот, през джобния телефон и компютъра в кабинета, до плазмения телевизор в спалнята.
Стига да имаш контрол върху тази техника може да манипулираш хората както си искаш. И тогава не ти трябва да използваш попобища, насилие и електрошокове, а можеш да накараш човека сам да поиска това, което му внушаваш.
Тази мисъл Александър Морфов закодира в сценографията и в интерпретацията му на прочутия роман на Кен Киси, който метафорично представя Системата (Establishment) като една психиатрична клиника. Само че версията на Морфов трябва да признаем значително се различава от оригинала.
Докато в книгата на Киси сблъсъкът на главния герой Макмърфи с персонала в лудницата е директен, брутален и безмилостен, то при Морфов до към последните 20 минути на спектакъла като че ли няма конфликт.
А само някакви хулигански изцепки на един бивш затворник, който отбива 83 наказателни дни в лудницата. И който се гъбарка със старшата сестра Речид и редът, установен от нея. Но постепенно зрителят заедно с Макмърфи (Деян Донков) разбира, че не бива да се ебаваш със Системата.
Че зад възпитания тон на лекарите и сестрите в психиатрията, зад терапевтичните сеанси и трудови занимания се крие една добре смазана машина за мачкане на "пациентите". И в крайна сметка всеки, който се отклони от "вътрешния ред" рано или късно бива подчиняван. По един или друг начин. И че няма излизане от Системата.
Сценографията на "Полет над кукувиче гнездо" на Елена Иванова е решена като огромен магазин за черна техника с прозрачни дизайнерски мебели. Навсякъде са инсталирани камери, телевизори и микрофони, последна дума на техниката, чрез които се следи животът на "пациентите".
Сякаш цялата тази обстановка цели да внуши, че ще бъдете лекувани с най-съвременни методи. Те обаче нямат нищо общо с медицината, а повече приличат на СРС-ета - на шпионско оборудване тип "Биг брадър".
Че това е така става ясно още в началото на постановката, когато "пациентите" бързат да запишат поредния си донос в дневник за онова, което тайно им е споделил някой от "колегите".
Цялото това "лечение" се ръководи от Старшата сестра Речид (Рени Врангова), която толкова е промила мозъците на "пациентите", че те я наричат "мамичко". Тя и така се отнася към тях - майчински, загрижено. Но зад тази маска се крие силна и властна натура, която не допуска друго мнение и дори и най-малкия порив на свобода. И свобободомислие.
И ако ги открие, ги изкоренява с корен. Затова е неизбежен конфликтът й с Макмърфи, който до последно смята, че ще й надвие като отвори очите на останалите. Но в крайна сметка не успява...
Доста тъжен край, особено ако това е метафората на нашия живот.
Преди пет години Морфов поставя в московския театър „Ленком" „Полет над кукувиче гнездо" под името "Затмение" с големия актьор Александър Абдулов, който наскоро почина.
Този спектакъл е сочен като един от най-силните му, правени в Русия. За пръв път в България „Полет над кукувиче гнездо" е поставян преди 28 години, когато се играе в „Сълза и смях" с Марин Янев в главната роля.
Романът „Полет над куквиче гнездо" на Кен Киси стана много популерен през 1975 г., когато излиза филмът на Милош Форман с Джак Никълсън, който печели пет оскара.
