В селото, от което произхождам дойдоха софиянци. Странни хора по къси панталони дето говореха на мек диалект и хубави общо взето. Селото беше обявено на доизживяване заради язовира, затова всички къщи бяха от кирпич. Не даваха да се строи, но вече, какво значение.
Отсреща се настани чичо Мишо, страхотен софиянец велик бас сливналия, висок и умен. Бял човек и възпитан от консерваторията. Всяка вечер с татко се напиваха и пееха изумително македонски песни. Ма така пееха, та се тресеше гората и целият свет. Готини времена беха и песните по-друго звучаха там:
"Не си го продавай, Кольо, чифликооот,
мама не ме дава, Кольо, за тебе! "
Така де. Един ден тръгнахме с чичо Мишо да събираме сливи. Щото въпреки образоваността, алкохолът задава нормите на хубавите хора, а джанки требва да се събират, заради музиката и основните положения в живота. Намерихме ний една пожълтяла джанка скършена от плодове и започнахме да я отрисаме. Чичо ти Мишо по стар софийски обичай събираше сливите в кофичка. Както пише в теоретичните трудове по ферментация.
Те точно така в оня момент насреща изскърца врата и се появи дядо Мико. Дядо Мико беше над осемдесетгодишен, но гледаше сума ти брави овце, мъж кинта и петдесет, от тия дето немат чупене.
Дигна ни щур скандал щото сливата дето обирахме беше на метри от входната му врата на дядо ти Мико. А чичо Мишо с достолепието на просветеността и изпраните къси гащи се изправи и рече:
- Засрами се бе, дядо Мико бе!
А Дядо Мико отвърна:
- Он ми бере сливуту, я че се засрамим!
Он ми бере сливуту, я че се засрамим.
Годините си минаха, нема го дядо ти Мико, нема кой да запее вече на село. Цел живот се чуда и аз как така се срещат цивилизациите, егати цивилизациите... На Чичо Мишо щерка му, челистка, замина за Мексико в Монтерей, отидох му на гости скоро. Много възрастен, беше загубил оня велик бас, едва шепнеше. Татко, и той умря. Изпихме бутилка ракия с чичо Мишо останала оттогава, местна джанкова. Но вече какво значение... България гасне зад ниските хълмове, какво от нас е останало...
Само дървета скършени от плодове.
Да прекратим военните конфликти, но може ли да не е с нова епидемия
След първото изречение "...дойдоха софиянци. Странни хора по къси панталони дето говореха на мек диалект" ми идеше да се заям като кажа, че по и по тАлевизОро говорят на "мек диалект", но добре, че се зачетох... Браво! Кратко. Хубаво... и много тъжно
Много ми хареса!
Леле мале, но и много ароматно и колоритно .
емоционално, бате...
Така е @паяче. Трябва все още да работя иначе съм се изнесла на село със 100 км. в час... аз съм номер 1 Положението в селата е трагично. Миналата седмица ми звъннаха, за да ми съобщят за пореден път, че са разбили виличката. Миналата година 2 пъти я разбиваха. Бяха откачили и тока от стълба. Жицата, естествено, я нямаше. Не смея да отида и да видя поредният кошмар. А иначе вилата е в селото. Има още един живущ съсед до нас... оох. Горките старци по селата. Няма кой да ги пази. Евентуално Господ. Но и той май е зает с по-важни работи...
Леле мале, преди малко прочетох един шедьовър в уебкафето от 13.07.2011г.- " Селото & Тхе Сити" Страшно много ми хареса, а освен това има идея и по твоя проблем. Тъпа клавиатура !
Нещо не ме трогна - нито написаното като съдържание, нито напънът за автентичност (чрез използването на диалекта). Истината е, че колкото и тъжно да е - в селата просто няма развитие и бъдеще за един млад човек. Та дори и за не толкова млад. Нормално е да опустеят... Освен това ми се струва лицемерно от страна на автора да си живее той самият в града, а да се жалва, че животът в селата гасне.
No comment..
@паяк - идеята отдавна я подкрепям, ама не ща да ги лежа тъпите циганьори @Мите - Имодуима е за запичане... ама с тез питанки не мога да разбера - зъби стискаш, за да се не насереш или напъваш, брат? Бъзикам те...
Не ме наляга много често носталгията, но това определено ме разчувства!
Нищо, Мите. Простено ти е, оти си немаш село...
Като сурнех онази капла по нанадолнището, чак в коритото на чешмата се спираше! Че като викнат перящите женки що ги е опръскало с вода, умирах да се хиля скрит зад леската... Ех, спомени, спомени...
Еххх, няма кой да бере джанките вече. А все още помня прабаба ми какъв хубав сироп правеше от тях.
Всичко е заради шибаните доходи. Без значение къде е минал живота ми, на едно място живеех на 40 километра от града. На друго, на 80. На трето, на 70. И когато имаш достатъчно доходи и приличен път + магистрала, за да си позволиш ежедневно пътуване до работа и обратно, трябва да си абсолютно малоумен да се нашиеш в големия град. В моят случай, столици. На едното място имам и малко жилище в столицата и някой път оставах да преспя там. Без да полагам някакво усилие установих, че когато съм в ... условно провинцията, съм отпочинал, ставах без будилник в 05.30, имах време за кафе на верандата пред къщи, имах време и за кафе на магистралата и бях много по продуктивен на работа. Ако преспя в града, едва отлепях в 7.00 и чувствах главата си празна.