Аз и отвращението ми пред катедрата

Скъпи мои професори от Софийския университет,

искрено ви съжалявам. Но не защото са ви малки заплатите, или защото работите на студено, или защото материалните бази на работните ви места са в окаяно състояние.

Жал ми е, че сте прекрасни светли умове, но сте конформисти. За тези, които не са толкова умни като вас - в Уикипедия е посочено, че "конформизъм" е синоним на "нагаждачество".

Мили мои преподаватели, вие сте нагаждачи. Затова заплатите ви са малки, затова работите на студено, затова се чудите дали покривът на университета няма да протече или да падне.

Когато влязох в Софийския университет, бях изключително горда

Да си студент в най-старото висше учебно заведение в страната, ти дава огромно самочувствие. Общо взето, качил си се на следващата социална стълбичка и вече можеш да гледаш отвисоко на всичко, що минава под нея. Оттам се вижда по-хубаво и хич не ти се слиза.

Накрая на втория семестър ти се ще да избягаш с 300 км/ч. Ако се чудите как минават "най-хубавите години" в Софийския университет, ето как:

Приеха ме в много приятна бутикова специалност, с която, за да се захванеш, или трябва да си аристократ без финансови проблеми, или нечовешки гений. Аз не съм нито едното, нито другото, но бях достатъчно луда, за да се хвана на това хоро.

Първата година ми беше супер интересно. Ходех на всички лекции и упражнения. Исках да стана професор, да преподавам на децата и да пиша учебници и разни други много умни неща.

Завърших първите си два семестъра с пълно отличие, което се оказа, че е голяма рядкост в тази специалност. Чувствах се спокойна и удовлетворена и изкарах великолепно лято, след което, ако щете ми вярвайте, нямах търпение да се върна в университета, защото ми се учеше.

Със започването на втората година, нещата се обърнаха на 180 градуса или както казваше Ричард Груев (Бог да го прости): "От този завой по-обратен няма".

Преподавателите ми започнаха да слизат от пиедестала,

на който сама си ги бях поставила, и станаха простосмъртни с най-ужасните им недостатъци. Оказа се, че тези прекрасни умове треперят за мястото си и го пазят с цената на всичко.

Подливаха си вода, обсъждаха колегите си пред студентите, плюеха декани и ректор, след което отиваха да им целуват ръка. Всеки ден вдигаха мини революции в черупките на изкорубените си кабинети, но за съжаление за тези "бунтове" научаваха само гълъбите, слухтящи по прозорците.

Това успя да обхване и студентите. Постоянно се обсъждаше кой с кого спи или е спал, за да стане асистент, доцент, професор; кой колко е глупав или луд; на кого му миришат краката и кой пие на работното си място.

Желанието ми да бъда в редиците на тези хора се изпари

абсолютно нищо не остана и от моите мечти за достойна кариера в академичните среди. Оказа се, че ако си симпатичен на преподавателите си, ще ти е много добре и общо взето това е единственото, което има значение. Аз лично не знам на кого бях симпатична и на кого не, но за сметка на това бях от тези, които се справят най-добре и колкото и да не ме харесваха, нямаха шанс да ми кажат нещо.

В края на втората година, която между другото също завърших с отличие, ми стана ясно, че ако трябва да изкарам още две години в този университет или ще се побъркам, или ще убия някого.

Беше ми толкова гневно, че се реших да взема две години за една, за да приключа по-бързо. Знаех, че ако трябва да следвам 4 пълни години, няма да завърша никога.

Сама си направих учебния план за двете години, които ми оставаха. Представих го на всички възможни професори и инспектори за одобрение. После пуснах молби до същите и ми казаха, че ако отида да си платя учебната такса за двете години, могат да ме запишат като студент в индивидуална форма на обучение и да ходя да си троша главата.

Не ми стана ясно защо трябва да плащам такса като за 4 години обучение, при положение че моето ще е само 3, но го направих.

Годината, която последва, беше една от най-тежките

Ежедневно ми се налагаше да водя безсмислени войни. Отношението на преподавателите ми към мен рязко се промени. Откъде е тоя хюбрис?* Как така искам да завърша по-бързо? Как изобщо мога да си помисля, че ще изкарам тяхната трудна специалност за 3 вместо за 4 години, при положение че самите те са прекъсвали и започвали неколкократно.

Със започването на всяка лекция или упражнение ме подлагаха на разпит защо искам да завърша толкова бързо. Имах готов отговор - трябва незабавно да започна да работя, защото семейството ми няма възможност да ме издържа. Следваха ехидни погледи и коментари от рода: "Като гледам как сте облечена, едва ли няма кой да ви издържа. Палтото ви изглежда доста скъпо."

Отвращението ми от тези хора стана осезаемо и за тях

Стоях сама на чин, защото то беше толкова голямо, че влизаше и сядаше до мен. Гледаше ги в очите и им задаваше въпроси, за които нямаха отговор. Въпросите излизаха от моята уста на любопитен студент.

Стараех се да питам такива неща, че да науча повече от това, което те искат да ми дадат с наизустената си лекция, но рядко получавах смислени отговори. Дори един преподавател ми каза, че трябва да стана като него, за да се опитвам да го опровергавам.

Нямах такова намерение. Просто си питах, защото наистина ми беше интересно и исках да знам още. Прекалено много съм питала и изглеждало все едно подлагам на съмнение това, което казва.

Добре, край. Вече няма да задавам въпроси. Чинно ще си записвам всяка дума от лекцията, след това ще я наизустя заедно с учебника, който е написал преподавателят, ще отида на изпит и ще изкарам една тлъста шестица без изобщо да знам за какво става въпрос. Така да бъде.

Общо взето, тази последна година мина със стискане на зъби. Чудя се как не ги счупих. Взех успешно около 30 изпита за 3-и и 4-и курс. Изкарах наведнъж 4 семестъра. Не ме скъсаха нито веднъж, но за сметка на това ми се случиха безброй неприятни неща.

Остана ми само държавният изпит, на който отидох септември. Супер уморена. Взех го с 4. Когато дойде моят ред да ми напишат оценката в книжката, любезните преподаватели от комисията ми се разписаха с кисели физиономии и криво ми заявиха, че съм разочарование.

Само не разбрах защо. Защото си взех всички изпити с петици и шестици? Или може би защото станах първият и засега единствен студент в историята на тази тежка специалност, който е успял да я завърши за 3 вместо за 4 години? Или защото посещавах всичките им лекции и упражнения?

Толкова много ми се беше натрупало, че една година след държавния изпит дори не минавах покрай университета. Накрая ми се наложи да отида да си взема дипломата и заради семейството ми трябваше да присъствам на официалната церемония и да се обличам в тога.

След толкова много шестици се оказа, че дипломата ми е 5.26. Не ме наградиха като отличниците. Получих си дипломата почти накрая. Но не ми пукаше особено. Знаех, че всичко свършва.

После излезе, че в дипломата ми съвсем официално се мъдри оценка Отличен 5.26. Много странно - или е Отличен, или е 5.26. Излезе, че е 5.62. Сега съм я дала да ми я поправят.

Но няма да си получа наградата за отличник. Няма да получа и извинение, че са ми я объркали. Няма и да ме поздравят, че успях да се справя и да завърша за три години. Но така или иначе нямам нужда от това потупване по рамото. По-добре не.

Скъпи мои преподаватели, ако имахте късмета да се родите на друга географска ширина, може би щяхте да сте чисти и светли. Но нито аз, нито вие имаме този късмет. Оплачете се на гълъбите на прозореца. Те притварят очи и ви слушат. Скоро ще са единствените, които ще го правят.

* Всеки, който е надвишил правата си, който се е възгордял и е почнал да обижда, бива наказван - всичко това древните елини наричали хюбрис