В този момент много хора, повечето от които 15-20 години по-млади от нас, протестират във всеки голям град. От какво са разгневени те? От адски много неща, някои от които са и наша грешка.
Ние сме част от поколението X, хлапетата след бейби-бума, които са израснали на психическа диета от Alice in Chains. Писали сме стихотворения колко сме разгневени на нашите родители и сме карали бельото да избухва в пламъци, свирейки Black на Pearl Jam на акустичните си китари.
Ние бяхме мостът от бейби-бумърите към тези, които сега са в гимназията и университета. И със сигурност сме оплескали яко предаването на щафетата.
Това не е саркастично извинение, нито опит всичко това да бъде представено сякаш новото поколение е мързеливо и разглезено. Защото то всъщност не е виновно.
Искрено ви се извиняваме...
... за това, че ви накарахме да се срамувате да вършите физическа работа
По време на окупацията на Уолстрийт някой от Чикагската търговска камара изсипа листовки за кандидатстване за работа в McDonald's над протестиращите. Това има пряка връзка с обвиненията срещу младежите, че са твърде мързеливи или "разглезени", за да приемат нископлатена работа, или че протестират и изискват подкрепа в заплащането на таксите за колежа, вместо просто охотно да обръщат бургери.
Нашето поколение и това преди него ще повтаря до безкрайност как в онези времена не сме били твърде стари, за да си поизцапаме ръцете, когато добрите работни места са се изчерпали. Има обаче един твърде сериозен проблем: самите ние сме ви учили на обратното. Както и бейби-бумърите са учили нас.
Ние сме израснали сред филми и комедии от 80-те години, където "студеният, безчувствен възрастен, който работи твърде много" в поне половината от тях е бил злодеят. Цялата идея на тези комедии за "размяна на телата" - където дете се оказва в кожата на възрастен - е че обсебеният по кариерата баща-работохолик научава какъв е истинският смисъл на живота.
Посланието е ясно: ако работиш прекалено много, ще изгубиш душата си. В края на тези филми работохолиците осъзнават, че единственият начин наистина да се радват на живота е да отпуснат малко нещата и да прегърнат детето вътре в себе си.
Към момента, когато ерата на грънджа настъпи, "кръшкачите" и "смотаняците" бяха герои - хората, които знаят, че животът всъщност е да се забавляваш. Ние бяхме омаловажаваща себе си група хора, които гордо заявяваха, че са точно това, което нашите родители винаги са искали да бъдат: отпуснати и безгрижни. Понятията "смотаняк" и "кръшкач" бяха израз на симпатия. Много от нас в крайна сметка наистина мързелуваха толкова, че да работят във веригите за бързо хранене.
Да превъртим напред няколко десетилетия; повечето от нас вече са родители. Отрязали сме си дългата коса, купили сме си прилични работни дрехи и сме продължили - научили необходимия урок. Но мизерната работа е останала в паметта ни. И се е превърнала в тактика за сплашване на собствените ни деца. Ние искаме от тях да постигнат нещо повече.
Но ето една уловка: тези бейбибумъри, които са започнали цялата история с "не искаш да обръщаш бургери", наистина са обръщали бургери. Или са строили къщи, или са копали въглища в мината, или са епилирали задниците на порнозвезди...
И това тогава не е било нещо, от което човек да се срамува - това е била ерата, когато още не ти е трябвала диплома на бакалавър, за да си намериш работа като сервитьор (повече за това след малко). Но в някакъв момент между поколението на нашите дядовци и сега, поизцапването на ръцете е станало нещо позорно. Нашето поколение продължава тази традиция. Ние сме превърнали в социално неприемливо да:
а) вършиш каквато и да е работа, която изисква потене и/или униформа;
б) работиш по 70 часа на седмица, за да напреднеш в кариерата.
Така че ако не правите каквото и да е от тези неща, какво ви остава? Да получите образование и да чакате добра работа във вашата област. Но сега, когато ви гледаме да правите точно това, ние ви се присмиваме и ви казваме да отидете да обръщате бургери. И това са пълни глупости. Повтаряли сме ви през целия ви живот, че тези работни места са за идиоти и некадърници. И вие мислите, че сте твърде добри за такива работни места, защото, мамка му, ние сме ви го казвали, откакто сте се родили.
... за инсинуацията, че университетът би ви гарантирал добра работа
Ето ви една азбучна истина. Трябва да влезете в университета. Вашите родители ви го повтарят, вие самите някой ден ще го повтаряте на вашите деца, всеки учител в училище ще го повтаря и на вас, и на вашите деца. ("Така де, не искаш в крайна сметка да си изкарваш хляба, като обръщаш бургери, нали?")
И те са прави; ако аз съм работодател, който има на бюрото си 200 кандидатури за едно работно място, и 50 от тях са на завършили с бакалавърска степен, те ще бъдат тези, които ще запазя за пресяване, дори ако работата е за викач, който привлича посетители в пицарията.
Проблемът е, че ние донякъде сме ви програмирали да мислите, че след гимназия следващата стъпка е университетът - и после просто скачате в открити води и започвате работата, за която сте се учили в университета.
Инсинуирали сме, че този преход "от университета към работата" е толкова естествен и закономерен като "от гимназията в университета." Тоест ако получавате добри оценки, "завършвате" и го получавате. Което не е вярно - и е наша вината, че толкова много от вас мислят по този начин.
Нашите родители са ни казвали това, защото всъщност не са знаели нищо. По правило те в основната си част не са постъпвали в университет...
Сега всички имат "више". Това е базовият минимум. Така че когато най-накрая правиш първите си стъпки извън стените на университета и излизаш на трудовия пазар, е абсолютен шок да откриеш, че струвалата ти между $30 000 и $100 000 бакалавърска степен не ти гарантира работа в областта, в която си учил... може би никога.
Поне 40% от тези, които завършват университет, ще се окажат на позиция, за която въобще не е нужна университетска диплома. А останалите ще попаднат на работа абсолютно извън областта, в която са учили.
Така че да, разочаровани сте, огорчени и гневни. И сте абсолютно прави да бъдете.
... за добавянето на още 7 години към юношеството
В ерата на "всеки учи висше" постъпването в университет означава, че вероятно не се издържаш сам, живееш във временни студентски общежития и родителите ти пазят старата стая за времето, когато се връщаш през лятото. Така че ако не си намериш работа след университета, се връщаш в бащината къща на 23 години - вероятно все още спейки на легло с формата на "Хилядолетния сокол".
Сега живеем в свят, в който децата не се изнасят от майчината къща чак до 25-30-годишна възраст. И ситуацията с брака е същата - хората се женят на около 28 години, за разлика от поколението на нашите родители, които са го правили поне 5 години по-рано. Това обаче е създало много дразнещия и неприятен страничен ефект в културата - феномена на незрелия мъж-хлапак. Човек над 20 с колекция от аниме фигури, наближаващ 30 мъж, който все още се мотае с гаражната си група и прекарва нощите си в надкрещяване с тийнейджъри пред своя XBox Live, или хипстърът, който харчи 80% от доходите си по безумни "иронични" дрехи и добавки за растеж на мустаци.
За добро или лошо (по-скоро за лошо), ние сме удължили неловките тийнейджърски години до около 25-годишна възраст. Не би трябвало да се извиняваме, ако то беше просто резултат от социално-икономически фактор извън наш контрол. Но проблемът е, че ние сме превърнали този тип човек в герой. Помислете за Джоуи от "Приятели". Поколението ни е жадувало да бъде този човек - дете в тяло на възрастен, с прости детински желания и стремежи. Много от нас са били такива в продължение на години. Един младеж може да стане много популярен, държейки се по този начин.
С един недостатък - колкото повече отлагате порастването, толкова по-труден е преходът. Огромна част от порастването се опира на това да живееш сам и да откриваш чрез проби и грешки какво е правилно, да изживяваш привидно прости неща като балансиране на бюджета, готвене на собствена храна и почистване на петна на кръв от тавана без пребоядисване.
А това, което ще се случи, е че ще попаднете на много хора, които все още ви преценяват по възрастовата скала, зададена от поколението на родителите ни. Което в очите им значи, че би трябвало да сте се взели в ръце към 23.
Тоест израствате в среда, която ви казва, че зрелостта е за скучни задници, след което изведнъж се озовавате в свят, който очаква да сте зрели.
... за пораждането на идеята, че развлечението няма финансова стойност
Ако напиша фразата „пиратството вреди на развлекателния бизнес", без да четат по-надолу, няколкостотин души директно ще прескочат към коментарите и ще напишат, че пиратите в същност не изтеглят музика, филми или игри, освен ако не са смятали наистина да ги купят. След което ще цитират изследвания, според които "пиратите" също така купуват най-много музика.
Това обаче не променя факта, че музикалната индустрия е изгубила повече от половината от продажбите си, откакто изтеглянето придоби популярност.
И това е нещо лошо за вас. И можете да ни благодарите за това, че сме го започнали.
Някога това имаше смисъл. Преди двадесетина години покупката на музика беше адска мъка. Компакт-дисковете, касетите и плочите бяха зверски скъпи, така че трябваше да бъдеш изключително селективен какво си купуваш. Констатацията, че някой албум не струва, беше като да извадиш месечните си джобни, да си избършеш задника с тях, след което да ги подпалиш. (Дължите на цялото ни поколение по $20, Motley Crue).
И това важеше ако въобще успееш да намериш албума. Представете си какво е да си малко дете от провинцията през 1989 година, опитващо се да си намери Straight Outta Compton. Останалата част от музиката идваше от големите търговски вериги, които впрочем не продаваха нецензурираните версии на албумите, но това обикновено нямаше как да се разбере, докато не се прибереш вкъщи и не пуснеш записа.
С една дума, цената, достъпността и качеството бяха скапани. Музикалната индустрия беше тотална каша и ние бяхме оставени на милостта й... докато не се появи Интернет, и конкретно Napster.
Преди да се усетим, бяхме създали нова реалност, в която творческото съдържание е по същината си непродаваемо. Сега децата си разменят цели iPod фонотеки с едно махване на ръката, като няколко гигабайта песни се прехвърлят за секунди. Фонотека, която някога би струвала повече от първата ви кола.
Не, не ви убеждаваме в аргументи като "НЯКОГА ние ОЦЕНЯВАХМЕ храната, защото трябваше да я УБИВАМЕ СОБСТВЕНОРЪЧНО". Но ние сме ви приучили да очаквате творчеството да е безплатно - и това ще има унищожаващ ефект върху много от най-хубавите неща. Можете да се изсмеете презрително и да кажете, "Ама НАИСТИНА ще ми е кофти, че този, който е направил Transformers 3 няма да може да си купи още една вила", но това е смисълът - един блокбъстър може да си позволи такива загуби. Докато хубав, рисков инди филм не може.
Когато пиратството удари Холивуд, той не спря да финансира блокбъстъри; той просто спря да дава пари за новаторски филми. Оттогава насам той залага на все по-„безрискови" проекти.
Да, пиратството е виновно за това. Ние отприщихме приливната вълна и няма връщане назад. Вместо „Глутница кучета", получаваме "Джак и Джил"... и нямате представа колко тъжно е това.
... за премахването на всяка причина за излизане навън
Ако бяхме имали мултиплеъра на Modern Warfare в младините си, щяхме да играем на него до скъсване. Вместо това тогава имахме 3 канала по телевизията, а видеоигрите бяха нещо, което само богатите деца притежаваха. Нямаше и Интернет. Така че когато искахме да се забавляваме, разигравахме Modern Warfare на живо, като например се стреляхме с пластмасови пистолети и преследвахме приятелите си из двора, преструвайки се, че се избиваме едни други. Всичкото това тичане изгаряше калории.
Не защото ни е дремело за физическата ни форма - на кое дете му пука за това? A защото чакахме някой да изобрети нещо по-добро. Е, някой го направи - и сега прекарваме толкова голяма част от деня си седнали, че трябва от време на време да си припомняме, че под задника ни има и нещо, наречено крака.
Това без съмнение е напредък - надали има някой, който охотно би се върнал във времената, когато нямаше как да си плащате сметките, да гледате пропуснатите епизоди на любими сериали, да поръчвате пица и да вършите цялата си работа, без дори да ставате от клавиатурата.
Но децата сега пропускат нещо жизненоважно - не просто забавленията навън, или скоковете от въже в поток, или боричкането в купчина сухи листа. Те пропускат общуването лице в лице, далеч от възрастните, извън дисциплината на класната стая или организираните спортни мероприятия. Те пропускат да бъдат самостоятелни, забъркващи се в каши и играещи си с огъня. Пропускат детството си.
Защо им е обаче на децата да канят приятелите си да си играят заедно? Всички те са достъпни онлайн. Защо им е да излизат и да ходят на кино? Почти всеки филм е достъпен с един клик на мишката.
Тъжно, но твърде вероятно: характерна част от съвременната технологична култура - социалната неадекватност и неспособността за справяне със социална среда, малко по малко ще се превръщат в норма. Ние постепенно сме унищожили повечето дейности, които събират децата с други деца и им дават шанса да се забавляват (и междувременно да се научат как да общуват).
Не сме го направили нарочно. Нищо от това не е нарочно. Но вие ще страдате от това, така или иначе. Така че съжаляваме, пичове. Вината е наша.
