„Те са болни. И без това не заслужават да живеят."
Думите са на дете, изречени по отношение на други деца. Детето е българче. Другите деца са афганистанчета.
Мястото е село Калище, община Ковачевци. По-точно - селското училище. В него учат общо 18 деца на различна възраст. Българчета. Вчера учебната година трябваше да започне и за още 10 деца - деца на бежанци. Но не започна, тъй като родителите на българчетата не са съгласни децата им да учат с децата на чужденците.
Родителите имат подкрепата на директора на училището, учителите, кмета и общинския съвет. Твърдят, че нямат нищо против децата, освен че:
„Нито са прегледани от доктори, нито нищо." (майка)
„Те са дойдели от некъде си, просто не мога да си представя детето ми да е по цял ден тука с тях." (друга майка)
„Нашите деца са много по-напред по отношение на интелигентност, на образование." (жител на селото)
„Нашите ученици в първи клас са двама души, а като дойдат десет кой ще се интегира? Българчетата ще ги накараме да учат афганистански език, така ли?" (Венцислав Тодоров, председател на Общински съвет Ковачевци)
„Детският комплекс не е бежански център. Миналата година ги приехме. Не може да се каже, че някой пречи на някого, но си искаме стария статут...Нашите деца са ощетени вече." (Васил Станимиров, кмет на община Ковачевци)
„Децата на бежанци са хора, търсещи закрила, те не са бежанци. Бежанец е човек, който е получил статут на такъв или хуманитарен. На тези такъв им е отказан в момента, понеже не са завършили интеграционен курс за изучаване на български език и не са преминали обучение в Министерството на образованието." (пак той)
Между другото, последното беше опровергано от Държавната агенция за бежанците, според която децата на имигрантите са изкарали съответния курс и имат базово ниво на познания по български език. Което, пак между другото, е трудно да се твърди със сигурност за онази разтревожена майка, според която бежанците „са дойдели от некъде си".
Самото изказване на кмета също е показателно за неговото базово ниво на компетентност.
Мисля си, обаче, за онова дете, с което започнах. Не разбрах името му от телевизионния репортаж.
„Ще ги биеме, какво може да правиме с тех? Те са болни. И без това не заслужават да живеят", казва детето през смях. Запитано откъде знае това, отговаря: „Ето и директора каза - те са болни." За това дете мисля аз, защото то е болно.
Болно е от невежество, страх и омраза.
И как да не е, след като майки могат да кажат, че едни деца (да, чужди деца, но деца) са болни, опасни, нежелани. След като учители могат да учат децата, че чуждото няма място в класната стая. След като хората, избрани да управляват, предпочитат да се възползват от страховете на хората, вместо да ги успокояват.
Да, цинично е, но идват избори. Сега парламентарни, догодина местни.
Община Ковачевци има кмет от БСП, социалистите доминират и общинския съвет, където 6-ма съветници са от БСП, 3-ма от ГЕРБ и 2-ма от ДСБ. Все „нормални" партии, ще речеш, без националисти и популисти.
Всички обаче са забележително единодушни, когато приемат декларация с искане Националният детски екологичен комплекс в Ковачевци да бъде освободен от настанените там имигранти до 30 октомври.
А преди Калище беше Розово, а преди него беше Харманли.
Преди селския кмет беше депутатът от „Атака" Магдалена Ташева, която твърдеше, че бежанците са канибали.
Бяха и други „патриотични сили", които призоваваха хората да се въоръжават, за да се пазят от чужденците.
Бяха институциите, които обясняваха колко страшни бежански вълни идват, колко опасни хора са бежанците и колко скъпо струват на бедна България. Бяха бити чужденци, само защото изглеждат различно.
И да, бяха заглавия от типа „Бежанци сеят СПИН, сифилис и други опасни болести" и „Кървава баня! Бежанец наръга нощес момиче в София!!!".
По силата на една тъжна, много българска ирония, прогонените от Калище деца ще бъдат приютени да учат в софийския квартал „Враждебна" (защо ли наричаме местата, където са домовете ни, с лоши имена).
Но аз все си мисля за онова дете. Честно казано, мина ми през ума, че не искам това дете да учи в училището на моите деца. Ами ако реши, че са различни, че не му харесват, че са болни? Ще ги набие?
Не съм сигурна също, че искам да живея в едно общество с онези майки, които не искат чуждите деца. Не съм сигурна, че ми харесва те да имат право да гласуват - какви хора ще изберат? Такива като тези, които решиха да изгонят бежанците от селото? Въоръжени патриотари, които ще пазят нацията чиста?
Да, минаха ми през ума такива работи. Но вярвам в друго - ако се подадем на такива мисли и емоции, ставаме същите, правим това, от което се възмущаваме. Поддаваме се на страховете, срещу които се борим.
Мразим хората от Калище, че мразят бежанците.
Обиждаме ги, защото те обиждат. И възпроизвеждаме още и още от същото.
„Ще ги биеме, какво може да правиме с тех? Те са болни. И без това не заслужават да живеят". Така каза онова дете.
Представяте ли си в какъв свят живее това дете, за да каже подобно нещо, ей така, смеейки се? Кое дете заслужава да живее в такъв свят? В какво превръщаме собствените си деца, докато уж ги браним от чуждите? От какви болести ни е страх, когато тежко боледуваме от лошотия?
Но в нормалните общества болните хора не ги бият, лекуват ги.
Ако искаме някога да станем нормално общество, трябва да се лекуваме. Да започнем от днешните деца, които после ще станат родители, ще изразяват позиции, ще гласуват.
Да ги учим на приемане, на разбиране, на съпричастност - вкъщи, в училище, по телевизията.
Да, телевизиите - след Розово и Калище, нека да видим и другите истории - на хората, които помагат на бежанците; на училищата, които приеха децата на бежанците; на бегълци от войни и глад, намерили в България (поне временно) убежище. Да настояваме учителите и политиците да дават добър, а не лош пример.
Защото лошотията е болест.
По-страшна от беднотията и невежеството, и смъртоносна в комбинация с тях.
