Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо децата ни не гледат телевизия

Хората искат от нас просто да си гледаме работата и да се борим за нейните стандарти с методите, които й прилягат.

Снимка: Webcafe
Хората искат от нас просто да си гледаме работата и да се борим за нейните стандарти с методите, които й прилягат.

Двете ми дъщери не гледат телевизия. Техните приятели също. И приятелите на техните приятели не сядат пред телевизорите. На телевизионни забавления разчитат явно само пенсионерите, част от безработните и лентяйстващи маргинали от малките градчета и села, и някоя и друга домакиня или жена в отпуск по майчинство.

Отдавна се опитвам да намеря обяснение на този факт, след като уж самите телевизии предлагат нови и нови супер, мега, гигауспешни световни формати, бъкат от състезания и скандални предавания и се хвалят с аудиториите и рейтингите си.

Мислех си, че това оттегляне от основното и най-достъпно домашно забавление и източник на информация се дължи на пренасищането. Днес можеш да гледаш всичко, по всяко време. Можеш да бъдеш участник в предаване - просто трябва да се мернеш на някой кастинг или да се врежеш косо в някаква политико-обществена акция и хоп! - ето те влязъл в синкавия светещ правоъгълник я като актьор, я като претендент за награда, я като национален герой или откачалка.

Смятах също, че оттеглянето от телевизията, която като журналист особено много обичам и ценя, се дължи и на бързите обороти, на които живеем. Да гледаш телевизия се изисква време и концентрация, не е като да си кликнеш информационния сайт на телефона или да слушаш радио, докато се возиш в тролея.

Че децата, а и съвременните, работещи хора са на Вие с телевизионните канали (освен тематичните - за животни и природа, за спорт, музика или готвене) е дори логично във времето, когато сами сме информационни източници и медии.

Можеш да критикуваш всичко и всеки на стената си.

Из фейсбук полетата водиш всякакви спорове и влизаш в директни битки с авторитети. В туитър си разпространяваш лозунги със скоростта на мисълта. В Инстаграм снимката ти може да стане хит едва няколко минути, след като си я щракнал със смартфона. Според това, което избираш да постваш, споделяш или коментираш, можеш да се превърнеш в таргет на определена читателска аудитория и скоро дори да се усетиш като авторитет и опиниън мейкър.

Имаш си последователи, някакви ти сипят суперлативи (или гадости, но то също е мерило за популярност и интерес) на стената, а скоро след това дори установяваш, че има хора, които с нетърпение очакват какво ще напишеш, за да си формират мнение, да ти се противопоставят или да се радват, че някой така популярен мисли точно като тях. Притрябвала ти е телевизията в този случай - та ти си онлайн звезда!

Можеш да влезеш с елегантен финт и скоростен клик в екрана на компютъра, таблета или телефона на всеки - защо да ти е толкова важен тогава онзи, от средата на петдесетте години на миналия век, където всичко е някак по-сковано, по-тромаво и по-недостъпно?!

Тези дни обаче, покрай скандала „Васил Иванов - NOVA - колегията", най-добре ми се изясни каква е основната причина потенциалните телевизионни зрители реално да не са такива.

Когато разбрах от първия и кратък пост на фейсбук стената на колегата Васил Иванов, че напускал телевизията си, заради цензура от конкретен човек и че всички подробности ще бъдат изложени в конкурентната bTV в „Шоуто на Слави", естествено, подготвих се да го гледам.

Принцип в журналистиката - нищо не коментираш, докато не разбереш за какво става въпрос, при това от няколко източника и от всички възможни гледни точки! У дома имаме три телевизора, но телевизия нямаме - спряхме да я плащаме по немарливост, а липсата й леко се усети едва на третия месец - ясно е колко активно сме я гледали. По тази причина се наложи да положа известни усилия, че в познатия вечерен час да началото на шоуто да съм заредена с дистанционното, с изострено внимание и лист и химикалка в ръка.

Като ме видя как съм се емнала да върна телевизионното минало вкъщи, малката ми дъщеря ме попита какво се е случило.

Накратко й разказах за колегата Иванов, за разследващата журналистика, за избухналата му врата и заплахите, както и за това, в което обвинява работодателя си. Бях кратка, неемоционална и цитираща само факти. Прочетох й дословно поста на Васил Иванов, чиято работа съм уважавала дълбоко. Дъщеря ми ме изслуша внимателно. Зададе ми два-три уточнващи „кой-какво-кого-защо" въпроса, замълча за половин минута, и каза: „Ама това са някакви страшни глупости!"...

После си забучи слушалките в ушите и се пренесе в своята виртуална реалност. Там, където се чувства по-сигурна, по-спокойна, по-истинска, по-уважавана, повече себе си.

В този момент основният отговор на онзи въпрос за това защо хората все повече не гледат телевизия, ми изникна пред очите като предизборен плакат! Не гледат, защото тези, които трябва да им дават истински неща - шоу, теми за размисъл, гледни точки, конкретика и информация - са заети да си дърпат взаимно публично тирантите и да се отстрелват с плюнки.

Не гледат, защото е някак срамно един известен като непримирим борец за справедливост и етика журналист да поства семейни или ваканционни, неформални снимки на свои колеги, за да ги обвини пред и без това лековерното онлайн общество в пречещо на професионалната им етика другаруване.

Не гледат, защото не може журналисти да се обясняват чрез фейсбук постове, под които по силата на социалната мрежа всеки може да прибави какъвто си поиска нюанс и да се превърне във флагман на цяла кохорта съдници за едната или другата страна. Не гледат и защото не ги интересуват вътрешноекипните омрази, враждите на база „ти си тъп и продажен, па аз - не" и не ги е еня кой е по-велик от всичките нас - най-великите журналисти.

Хората искат от нас просто да си гледаме работата и да се борим за нейните стандарти с методите, които й прилягат.

Онези методи, за чиято неприкосновеност сме воювали с всеки репортаж, с всяко важно интервю, с всяко опасно разследване или позиция. Не със селско-стопанска колхозна дърляница, компромати от типа „кой на булката брат, кой на младоженеца - сват", презентации по киносалони и обиди, изписани с главни букви в лични статуси. И най-вече - чрез така обичаните от българската журналистика „срс-та", които се оказаха ведомствени помощници за „прищипване" и „ушиване" на колеги или, както е редно да перифразирам журналиста Иванов, съвсем логичен метод да не бъдеш обявен за лъжец.

Адски смърди цялата тази история, разбирате ли? На някои им смърди на реваншизъм. На други им смърди на комплекси. На трети - на откровена лудост, мания за величие или вопъл за дребна политическа поплювка (на фона на гигантски национални и политически проблеми, ние да се занимаваме с някакви девери и техните кумове!). Има дори и такива, на които им замириса на активно мероприятие с цел цената на NOVA да падне, та някой медиен колекционер да си я придобие на промоция. Цялата тази смрад е вярна, дами и господа.

Защото вонята се носи от нас, от съсловието.

От факта, че като журналисти си позволяваме подобна махленска „война", вместо да си търсим правата по стандартите, за които уж като коректив на обществото и управлението се борим. От журналистиката ни вони на пържен лук, на претоплено кюфте, на загоряла запръжка с много олио и маааалко червен пипер за цвят.

Ето затова никой няма да ни гледа телевизиите.

Не само защото, като си пуснеш сутрешен блок, и след десет минути не ти се иска да излезеш от вкъщи, понеже вече си се натоварил с катастрофи, кражби, уранова вода, изпотрепали се тийнейджъри и лъгани пенсионери. Не само защото беззъби политически предавания вече не могат да излъжат и децата, че са независими и смели.

Не и толкова защото на всички ни писна да гледаме леля Пена, дедо Митко, някой провинциален галош и кифлената му приятелка да ми се правят на артисти в сюжети, достойни за конкурс по свещена тъпота. Не дори и заради плахите културни предавания, направени с толкова умела скука, че чак се чудиш как е възможно за толкова интересни неща да се говори така отегчително.

Не ни гледат и няма да ни гледат, защото все повече не ни вярват! Защото сме несериозни и нелепи.

Защото сме им показали, че с нищо не сме по-добри от мутрата, дето може да те набие на магистрала, ромската тайфа, която раздава юмруци на лекарите от Бърза помощ или динковците и валерибожиновците, които публично се разправят с гаджетата си, докато си карат колите и си се самоснимат.

Журналистиката е фантастична професия. Тя е за търсенето на смисъла. За истината. За пътищата, начините и последствията. Тя се прави за хората. Те могат простят, когато си направил грешка, защото грешките са доказателство, че се опитваш да правиш неща, че действаш. Но никога няма да ти се размине, ако си ги предал.

Развихрилият се публичен скандал Иванов-цензурата-колегията прави точно това - предава хората, които разчитат на нас. Предава принципите и лицето на журналистиката. И ако тя ще е такава, каквато изглежда в момента, дъщеря ми е напълно права - това са просто едни големи, празни, грозни страшни глупости!

   

Най-четените