За смъртта на един учител по история

Вчера разбрах, че учителят ми по история в четвърти клас е починал. Не сега, ами преди няколко месеца.

Беше алкохолик.

Последният път, когато го видях, ровеше в кофите по Шишман, макар и дискретно. С едната ръка. Другата държеше в юмрук до гърдите.

Минах на другия тротоар, за да не ме види и да се засрами. Въпреки че са минали повече от 15 години, той все още ме помнеше.

Осъзнах, че и сега не знам първото му име, защото за всички беше "господин Дафинов".

Когато започна да ми преподава история, за пръв път имахме учители по всички предмети, което си беше ново ниво на познанието - отвсякъде. Трябваше ни време да разберем шегите му. Черните му вежди бяха винаги сключени, говорът - ясен и отчетлив, само разговорите за футбол го караха да се развълнува.

И през зимата, и през пролетта ходеше с тънко бежово яке.

За лятото не знам - през лятото няма училище.

Изпитваше ни много, всеки час. Нямаше мърдане, ако не знаеш разликата между причини и предпоставки, защо да казваме "турска власт", а не "робство" и че крал Милан е с ударение на "а", а не като отбора. Често ни разхождаше по целия учебник. Никой не му се сърдеше за двойка. Не го обсъждаше и не се оплакваше от него.

Защото, ако е при Дафинов, значи е заслужена.

Имаше и друго. Той разказваше урока така, че ние го запомняхме още в час. Да, и четене трябва за 5 и 6, но виждахме как дори на най-безразличните към ученето им оставаше нещо в главата. И то по неговите безмилостни критерии - да знаеш години, да спазваш последователността на събитията, да търсиш обяснение за това или онова.

По-късно, когато ходех на изпити и пишех есета винаги ми се смееха, как мога така да навържа нещата, че да имам теза, да намеря аргументите и фактите, дори без да имам някакви особени познания по темата.

Ами да, останало ми е от четвърти клас.

Научих се да обичам историята.

Ако гледам обективно, тя не дава така високо ценените "практически знания" - да можеш да преговаряш за заплата, да работиш с Excel, да си популярен онлайн, да снимаш вайръли. Но те учи да мислиш и да си обясняваш процесите. Да разбираш какво се случва в света и какво се е случвало. Да си информиран, а не всякаква изкукала националистическа сган да те води за носа с "България над всичко".

Затова се дразня, когато теорeтиците на пазарната икономика твърдят, че трябва да си адаптивен.

Обаче адаптивните са врабчета и гълъби. Градските плъхове. А орлите са непригодни, защото не могат да живеят във всякакви условия.

Сигурно г-н Дафинов трябваше да прави нещо друго, с което да изкарва повече пари.

Работа по строежите на строителния балон, нещо... Определено щеше да е по-добре за него и нямаше да потъне в дебрите на алкохолизма и мизерията. Които може би не са единствена причина да почине на 55, но едва ли са за подценяване, когато трябва да бъркаш в кофите.

Може би е абсурдно да искаме от хора на ръба на оцеляването, каквито са учителите, да бъдат мотивирани.

Но ето, имаше един такъв, има и други останали.

Системата обаче се стоварва върху тях и те нямат никакъв шанс да я променят сами. А за нас остава единствено липсата на работещо образование.

Изобщо, да си с акъла си е голямо проклятие, когато е по-добре да се скриеш в лудостта. Когато не си луд и смъртта е спасение.

* Текстът е първоначално публикуван в блога lunatic.bg