- Мамо, днес децата се скараха с мен, защото казах, че съм харесала италианеца, разказва дъщеря ми на връщане от училище.
- Какъв италианец, не разбирам аз.
- Който спечели детската Евровизия, не знаеш ли?!
Не само, че не знам, но дори и не подозирам, че дъщеря ми е толкова осведомена по въпроса.
- И защо ти се караха децата? - питам.
- Защото не съм била за българката. Казват, че щом сме българи трябва да сме за българите, не за италианците. Ама, мамо, той е много сладък, защо не може да ми харесва?!
Но драмата на дъщеря ми е нищо, пред тази на брат й.
Той имал нещастието да сподели, че всички вкъщи викаме за „Ливърпул", вместо за „Лудогорец". То не бяха караници, заплахи за бой, безброй коментари във Фейсбук дали е имало дузпа или не.
Разправиите стигнаха до учителка, която отсякла, че не е патриотично да не подкрепя българския отбор, защото той представя родината ни. Тази патриотична мода вече ми идва в повече.
Да, мода е - и за ужас на родните патриоти, далеч не е само българска.
При това, всички патриоти обичат родината си, но мразят чуждите родини и чуждите патриоти. Омразата, врагът, заплахата са жизнените сокове на патриотизма - той не може без тях, защото е по-лесно да се каже какво мрази патриотът, отколкото какво обича.
Ще познаете патриота по косматите гърди, които удря с юмруци и вика „Булгар! Булгар!". Той славослови българския домат и хули полските яйца. Дори може да изпитва носталгия по социализма, когато всичко беше българско или поне съветско.
Просълзява се, когато си спомня за Крум и Симеон, за славното ни величаво минало на три морета, за 1300-годишната ни история, на фона на която американците са някакви смешници (освен това добре знаем, че са тъпи и прости) и обича да припомня, че когато ние сме имали писменост, Карл Велики е говорел на немски само с конете си.
Прекланя се пред свети мощи и вампирски кости, и рови все по-дълбоко в земята и историята, за да нахрани изпосталялото си национално самочувствие.
А какво обича българският патриот?
Отечеството, разбира се, ще кажете. А какво е Отечеството? И как се обича нещо толкова абстрактно? Най-напред, с практична доза лицемерие.
Патриотите учат децата си да викат „Българи-юнаци", докато търсят начин да ги пратят да учат в чужбина. Учат ги, че България е велика, но „държавата" е лоша. Учат ги, че са българи, но не ги учат да живеят заедно с останалите българи.
Да не говорим за тези, които не са българи - цигани, турци, бежанци и пр. Учат ги, докато гледат телевизия, докато си говорят вкъщи, докато преподават уроци в училище. Защото, макар идеята за специален час по родолюбие да е нова, дисциплината е традиционна за училището - и историята, и литературата са по същността си
обучение в показен, плакатен патриотизъм.
В публично демонстрираната си версия и актуалния си тренд патриотизмът много прилича на социализма - бидейки пределно абстрактен и същевременно фанфарен, акцентира върху общото, а не върху личността и индивидуалния принос (за разлика от „Не питай какво държавата може да направи за теб, а какво ти можеш да направиш за нея").
Родолюбието, в своя попфолк образ, изглежда, изобщо не включва възможността родината да се мисли не през историческите паметници и миналото, а през хората, тук и сега.
Патриотите обичат „българина", но не и човека; обичат „народа", но не и съседите си.
Не разбирам как може да се обичат картата на България, спомена за конската опашка или археологическите разкопки. И не мисля, че родолюбието минава през лютеницата „Хоро", лозунгите и историческите митове - а през съпричастността, съпреживяването, съобщността с останалите хора, с които живеем.
Симптоматично е, че все по-често уж на шега наричаме България територия. И следвайки актуалната мода, декларативно и публично я обичаме, но всеки сам, поотделно. И най-вече, пред телевизора.
Вярвам, че светът е голям, красив и интересен. Светът не е антибългарска конспирация, в която българският футбол е жертва, а българските боксьори - победени от „мафията". Нито патриотизмът е да любиш, тачиш и милееш „всичко българско и родно" на всяка цена. Изобщо, изборът българско или чуждо ми се струва извънредно нелеп - човек решава дали нещо му харесва или не на базата на своите ценности, естетически представи, култура, личност.
Не виждам как е възможно да се направи избор дали да ни харесва Ботев или Шекспир; Оскар Уайлд ли да четем или Йордан Йовков; „Рапсодия в синьо" ли да слушаме или рапсодия „Вардар".
Не е ли именно целта да познаваме колкото се може повече от разнообразието на нашия необятен свят? Да гледаме на собствената си култура (наука, спорт и пр.) като достойна част от това разнообразие, поставяйки я редом с всички останали, а не да й осигуряваме изкуствено привилегировано положение, харесвайки я само защото си е наша, българска?
Светът вече е изпълнил пророчеството и се е превърнал в глобално село - всички можем да се съберем на глобалния онлайн мегдан и да обменяме мисли, идеи, новини, музика, емоции. Всички ядем пица и суши, гледаме американски, датски, турски, колумбийски или бразилски сериали, слушаме индийска, арабска, перуанска или аборигенска музика.
Изборът не е родно или чуждо - изборът е да приемем света с широко отворени очи и да му се радваме или да се затворим и да се страхуваме. Да бъдем част от него или да чувстваме малки и незначителни. Да се чувстваме богати с идеи и таланти или с древна история. Да се вдъхновяваме от бъдещето или да търсим утеха за жалкото си настояще в славното минало.
Уловката не е в избора, уловката е, че трябва да го направим заедно, като общество. Значи първо трябва да си направим общество. Една, мисля, наистина патриотична кауза.
Родината и родителите са понятия, които и като думи имат един и същи корен. И двете не можеш да избираш. Даденост са. Дали ги харесваш е друг въпрос. Дали можеш да ги променяш- също. Ако искаш и си достатъчно старателен и убедителен, много вероятно е да повлияеш и на двете.
Ама вижте сега, дами и господа, не е политически коректно да се говори срещу патриотизма. Това са нашите другарки и другари - дори да са прости, те са си наши.
Паяк, родината е абстрактно понятие. Или според тебе , като даденост следва да се подразбира територия? За тракийските и македонските бежанци кое е родина - местата откъдето са изселени с принуда или държавата която ги е приютила и защитила? За един млад художник през 30-те години на 20 век родината била цяла Европа. Адолф Шикългрубер го нарекли като се родил.
И територия - също. И детската ти стая, и аромата на бабината къща, и някои ярки и други по-размазани в спомените вече картини и звуци. И езика, и песните на него. И приятелите. И диалекта. И гробищата... Това, че си подредил живота си и се радваш на щастието си другаде, не отменя родното, първото. Можеш да го харесваш , да го обичаш, но и никой няма да те упрекне, ако го ненавиждаш или се срамуваш от него. Всички сме различни. Това не отменя съществуването на родината ти, обаче.
Пузев Абе ти от друг континент ли си? От друг свят ли си ? Да, европейци сме и сме от Земята. Не виждам нищо обидно в това дето влагаш. Ако те кефи да си селтак от Айтос или всичко извън Меден рудник да в враждебно, твой проблем
Нещата са много по-прости. В даден момент от живота си избираш да бъдеш член на някое общество. Най-често това е обществото, където си се родил. Веднъж направил този избор започваш да работиш за това общество, живееш с него, радваш се с него, страдаш с него, издържаш пенсионерите му, обучаваш децата му, подкрепяш социално слабите и т.н. Няма нищо по-естествено от това да подкрепяш представителите на това общество, защото заедно сте по-силни. Ако си сам - си просто една плюнка. Общността е по-силна от всеки един индивид. Това е и формулата за успех на много нации, взаимната подкрепа. Така че браво на децата, които са подкрепяли българчетата. Научили са един от най-важните уроци, а именно обединени сме по-силни. Сега другата страна на монетата. Едно общество е толкова по-силно, колкото по-силни са индивидите в него. Затова е добре децата да се учат и развиват конкурирайки се едно друго. Добре е да бъдат индивидуалисти, но като част от обществото, а не като вътрешни врагове. Така че емоционалните разсъждения на авторката не струват, да не говорим че обединява под общ нзнаменател неща, които взаимно се изключват. Ще приема света като глобално село само тогава, когато английските работещи започнат да изплащат пенсии и на нашите пенсионери. Хайде де! Много сме толерантни, но като опрат нещата до пари - моето си е мое.
Бе булгар си , спор няма. Европеец не искаш да ставаш - лошо няма, то и никой не те кара, кво си се запенил не разбирам. Ама остави другите да си живеят, бе, не се напъвай толкова.
Виж, Миме, не че нещо, ама "пионка" можеш да си само ако си част от нечия шахматна дъска. Сам пионка не можеш да станеш. Разбира се сам човек не е особено силен, нито пък е особено способен, не може даже да се изхранва, затова става част от нещо, но "пионка" /а също и офицер или цар/ става точно като част от нещо.
Много знаеш ти за англичаните Павъре, всите до един ги знаеш, само сред англичани се движиш, англичани ти се привиждат - от Мало Кунаре
Пепе, чети пак - пионка не съм писала в нито един момент. Думата е "плюнка".
А някой хора - на нивата на село, защото мисленето не е и за тях
Патриоти, шувинисти, националисти... абе демек, като коне с капаци. Само 'дето историята, живот, успехът и т.н. не свършват на Калотина или на летището. Статията е добра, на който не му допада, както се казва, на палатка. Хайде със здраве!
Ах, извинявай Миме, моя грешка. Но да ти кажа - сам човек си е просто това, което е - ни повече, ни по-малко. Даже и "плюнка" за да стане, трябва да има някой друг да го оцени като такава
От цялата работа с Крисия и Кубрат ми стана ясно, че наистина има много злоба и нихилизъм в България. Отричане на всичко и на всички и облекчение, когато нещата се провалят, сакън нещо да не се получи. Снимки на Ноле и Меси, на Германия и Англия, на Горан и на Цеца, на Белград и Халкидики...но тук Бербатов е педераст, Пулев е срам, Гришо е дразнещ с тая курва Маша, Ицо е кюрд, Казийски е предател, Лили Иванова е изкуфяла бабичка, София е най-скапаният град на света, морето ни цялото не става за нищо, ебаха майката на планината, много са грозни спирките на метрото, туристическото лого на България е омлет с кетчуп, магистралата няма тоалетна къде да се изсерем, тротоарът е тесен, таблата на спирките неточни, а духът на Женския пазар– ограбен; неприятно ни е да пушим в заведенията, но го правим, защото „няма държава"; Ушев е гаден корумпиран педераст, ама чакай да му дам аз двайсе' лева, че минах на червено, без фарове съм, нямам точки в книжката, а и съм ударил две бири; само в България може проходът Петрохан да не е до асфалт през януари и да не мога да премина спокойно с летните гуми; само тук може да прелее река и морето да наводни Ченгене скеле; ужасно много ме дразнят мол-овете и ходя там само и единствено да пазарувам, хапна в обедната, на кино в четвъртък и с малкия на игрите в неделя; искам музеи и спортни зали, но на оная опашка на Пикасо няма да им се реда, а 15 лева не давам да гледам от майната си Халеп и Пиронкова........не знам, някак си перверзно е!
Страхотна статия. Честно казано, не помня кога за последно съм бил толкова отвратен от националната си принадлежност, колкото бях, когато прочетох коментарите в Ютуб към италианската песен. Абе, олигофрени, колкото и да не ви е харесала, как може да пишете по подобен начин за едно дете?!?! ДЕТЕ! И как може да сте толкова тъпи, че да не осъзнавате, че на европейците им е много по-лесно да усетят връзка с песен на италиански, който все пак е доста разпространен език, отколкото с такава на български? Особено при положение, че италианската е доста по-елементарна композиционно. Както и да е. Основна черта на българския патриотизъм е омразата към всеки, който има шанс да накърни националното ни самочувствие, доказвайки, че е по-добър от нас в някаква област. Независимо дали е чужд футболен отбор, четиринайсетгодишно хлапе или шампион по бокс. И това е отвратително. Хора като нашите "патриоти" не заслужават да бъдат представлявани нито от талантливи деца по музикални конкурси, нито от кадърни спортисти. Заслужавате си некадърниците - поне в тях няма да впиете зъби като някакви вампири, та да си подхранвате измислената гордост. Вие какво бе, сериозно ли оставихте три деца, две на по единайсет и едно на десет години, да изнесат на плещите си вашето национално самочувствие? И наистина ли се засегнахте толкова жестоко от едно четиринайсетгодишно дете? Наистина ли не можахте да приемете второто място с гордо вдигната глава? Ако е така, не заслужавате деца като Крисия, Хасан и Ибрахим. И те не ви заслужават. Заслужавате си некадърниците, които да бъдат мачкани и оставени на дъното - където е и вашето място.