Тази история започна като най-обикновено клюкарстване по женски, а се превърна в митинг-доказателство, че държавата ни не е пълна с импотентни институции.
Наскоро излязох с приятелка, за да наваксваме със случващото се в живота, и тя ми сподели, че нейни златни бижута изчезнали мистериозно. Сякаш се изпарили във въздуха. Оставила ги на едно място и после не ги намерила.
Обърнала жилището с краката нагоре, но бижутата ѝ като че ли били потънали вдън земя. И тогава си спомнила много важна подробност. Две седмици по-рано отишла на разходка с детето и не заключила входната врата, нещо което обикновено прави, защото си казва, че щом вратата е с топка, няма как да се отвори без ключ.
Полицейските обзори са пълни с такива илюзорни убеждения и моята приятелка сметнала, че е станала тяхна жертва.
Някой хитроумен обирджия е надушил наивността ѝ, завъртял колелото на късмета и се паднал нейния апартамент. Взел ѝ бижутата и духнал, преди тя да се е прибрала.
В живота си не съм била на нито едно местопрестъпление, но целия разказ ми се струваше страшно съмнителен.
Крадците "работят" под невероятен стрес и напрежение и си мисля, че тревогата да не бъдат заварени от домакина, ги кара да разпердушинят мястото.
Не са ме и обрали, но си представям, че влизането с взлом на момента трябва да се забележи. Не след две седмици, когато се сетиш за златния си пръстен с червеното камъче.
От това клюкарстване по женски обаче най-силно ме изненада нежеланието на моята приятелка да потърси полицията, да пише обяснения и да ходи напред-назад, за да намери липсващите бижута.
Беше приела, че са откраднати бе готова да вдигне ръце. Изнесе ми и дежурната реч, че никой в тази държава не работи и освен да си скъса нервите с празни обиколки до Районното няма да постигне друго.
Малко са общите постулати, които могат да ме извадят от кожата, така както колективната идеология, че е губене на време да си търсим правата.
Голямата имагинерна и бездушна държава нищо нямало да направи за нас и когато сме директно засегнати, най-добрият съвет е да се престорим на умрели лисици. Или да си кажем, че "тука е така" и да продължаваме напред, олекнали откъм вещи и достойнство, но не и към спокойствие.
Ненавиждам мирогледа, който поставя равнодушието и слепотата пред по-нормалното застъпване за себе си и обръщане към властовите органи, когато безогледно са влезли в личното ти пространство. Това трябва да се прави, колкото и да ти нарушава рутината.
Затова посъветвах моята приятелка да не оставя казуса с бижутата си на съдбата, а да се опита да си ги върне.
Всеки златен и сребърен аксесоар върви със сертификат за качество, в който са описани вида и формата на изделието, пробата от метала и индивидуалния му артикулен номер. За щастие, тя пазеше тези сертификати.
Когато отишла в полицията да подаде жалба, от там ѝ заказали, че рядко откраднатото злато потъва в пепел и дим. Повечето хора го вземат, за да го продадат, най-често в заложни къщи.
А заложните къщи не функционират като самостоятелни независими единици в рамките на страната. Те подлежат на контрол от Министерството на финансите и преди да отворят, следва да бъдат вписани в регистър.
И сега следва най-интересното - Министерството на финансите разполага и с достъп до регистрите на заложните къщи, където са описани всички заложени вещи, движимо и недвижимо имущество.
Плюс това в описа има всички данни на човека, направил залога, тъй като се издават документи и се изисква лична карта.
През 2010 г. се е завъртяла идеята регистърът на заложните къщи да стане публичен, за да бъде използван от широката общественост, ако на някого, ей така, му изчезне нещо мистериозно. Но впоследствие изпълнението се е закучило.
Както и да е, да се върнем на въпроса. Това, което моята приятелка си представяше като безконечно ходене до Районното за зелен хайвер, всъщност ѝ реши проблема. Полицията намери бижутата ѝ с няколко клика. Оказало се, че нейна позната ги откраднала и ги заложила.
Нейната история приключи с едно приятелство по-малко, но чуден урок за ефективността на държавната машина.
В народното мислене се е настанило веруюто, че няма особен смисъл да се обръщаме към полиция, правосъдна система и каквото и да е било друго, защото всичко у нас е потънало в корупция и инертност.
Но ако продължим механично да мислим така, институциите няма да се задвижват от само себе си. Ако гледаме на защитата на гражданските права като на кръстоносен поход, държавните звена ще имат повода да потъват в апатия и да не инициират каквито и да е промени.
Отстояването на правата е необходимост, който отприщва еволюции. И съм убедена, че колкото по-бързо се превърне в инстинкт, в толкова по-уредена държава ще живеем.
