Всички познаваме усещанията, които изпитваме към родния си град - макар и да варират в различните езици - от уютното "home" на английския до гордото "lieu" на французите и исторически обремененото "heimat" (заради асоциациите с Хитлер и Третия Райх).
И все пак всички говорим за едно и също - "мястото", където се чувстваме у дома. "Пространството", от друга страна, означава динамични възможности, но и рискове и хаос, които вървят ръка за ръка с поемането по нови, неутъпкани пътища.
Мястото и пространството, "place et espace", някога са били важна тема за френския учен Мишел дьо Серто, който впоследствие е доразвит от европейския мислител - и сегашен президент на Европейския съвет - Херман ван Ромпой.
Европа отдавна е въплъщавала и продължава да въплъщава концепцията за пространство, със стремежа си да постигне свободно движение на стоки, хора, услуги и капитали, премахване на граници, създаване на нови възможности - но тези амбиции носят със себе си риска да предизвикат вълнения.
Дяволска слабост
Европа от векове познава напрежението между "пространство" и "място". Еднодневно пътуване из Европа лесно може да ви преведе през поне четири региона, които са напълно различни като език и култура. Въпреки че това огромно разнообразие отдавна се смята за силна страна на Европа, произлизащата от него конкуренция също така се е доказала като вечен, дяволски враг на единна Европа.
В крайна сметка, за да избегнем тази съдба, през 1951-а е стартирал историческият експеримент с наднационално управление - Европейската общност за въглища и стомана. И наистина в продължение на поне пет десетилетия европейският проект се е доказал като много успешен - и все още е, в много аспекти.
Не бива да забравяме това. Достатъчно е да запитаме поляците, естонците и други бивши източноевропейци. Но на други места бури и трусове не спират от 2010-а, без да им се вижда краят, и ако Съюзът преживее тази яростна атака, ще излезе от нея много отслабен.
Сегашната Европа е толкова плътно и дълбоко вплетена, че страните-членки по различни начини са задължени да се съобразяват с вътрешната политика и нагласи на съседките си. Не е добре да игнорираме факта, че вътрешната слабост на някои страни-членки вече е докарвала няколко пъти Съюза до ръба на бездната. Как обаче идеята за "пространство" влияе на интерпретацията на "място"?
Приятелство и подкрепа
Възможно ли е например да бъде преодоляна тотално изкривената връзка между държавата и нейните граждани в бившите източноевропейски страни на мига, сякаш с махване на вълшебна пръчка? Не важи ли същият принцип още повече за дълбоко вкоренените традиции на приятелство и подкрепа в повечето южноевропейски държави?
Ако го кажем с различни думи: дали европейската комбинация от порицания, субсидии, отстъпки и рядко налагани наказания е способна да налага някакъв контрол над феномена на "мястото"? Особено ако, както е в Гърция, смятате, че може да модернизирате икономика, като налагате предимно икономии и орязване на бюджети, като в резултат на това жертвите им отново стават напълно зависими от подкрепата на приятелите и членовете на семейството си.
Как би трябвало да възприемаме така възхвалявания морал на дълга, моралът на наказанието и орязването на средствата, който в последните години дефинира обществените нагласи в Германия и Холандия, моралът, който управляващите партии все още възприемат със самодоволно неразбиране, но който бива наблюдаван с тотално неверие от останалата част от света - включително от МВФ - тъй като забавя, ако не и напълно блокира, възстановяването на еврозоната.
Цената, която ще се наложи да бъде платена за това, е висока, особено за южните страни-членки. Всички знаят това, особено на север, въпреки че надали ще чуете това да бъде признато на глас от германски или холандски политици. Да не говорим пък за огромната морална цена на поколение млади хора, които изцяло са изгубили вярата си в Европа.
Интеграция, поне в Брюксел
Какво влияние има всичко това върху нашето европейско "пространство"? И върху връзката между пространството и мястото в тежко засегнатата от кризата Европа, връзката между родния град на всеки от нас и Брюксел?
В последните години изживяхме две големи кризи на доверието: банкова криза през 2008 и 2009, последвана от началото на 2010 от парична криза, която въпреки че донякъде се е укротила от миналата година, по никакъв начин не е свършила.
Гледайки към последиците от тях от перспективата на Брюксел, няма как да не видим, че институциите на Съюза оцеляха в цялата тази беда смайващо добре, реагирайки с мерки и със създаването на структури, които доскоро бяха считани за непостижими. Факт, заключителният съпротивителен ход, европейският банков съюз, още не е налице, но като цяло кризата довере до повишена интеграция. Поне в Брюксел.
Нещата обаче са много различни извън коридорите на евробюрокрацията, където тече точно обратният процес - процес на дезинтеграция. Например в евроикономиката, където лихвените проценти за италианските предприемачи в момента са почти два пъти по-високи от тези за германския му колега. Ставаме свидетели със собствените си очи на появата на Европа на две, три и може би дори още повече скорости.
Нестабилен баланс на властта
Тази дезинтеграция също така е очевидна в европейския политически дебат: разликите в мненията как да се справи съюзът с кризата отразяват същността на различните политически и икономически култури. Французите и италианците, които винаги са разчитали на девалвация, за да намаляват дълговете си, не могат да разберат първичния страх, който германците изпитват от инфлацията.
Това разногласие разрушава европейския баланс на властта. Двигателят на европейското обединение - оста Париж-Берлин, се тресе. Франция заплашва да се окаже следващата проблемна точка след Испания и Италия. Германия трябва да застане начело - задача, която тя нито може, нито смее да поеме. Бремето на миналото все още е твърде голямо, за да го стори.
Междувременно гражданите бързо губят вяра в европейския експеримент. Резултатът от предстоящите европейски избори ще отрази това недоверие: социологическите проучвания показват, че и без това твърде тромавият Европейски парламент все повече ще бъде населен от представители на антиевропейски крайнодесни партии.
Накратко това, на което ставаме свидетели, е фундаментален сблъсък - не само между политически сили, но и между дълбоко вкоренените европейски традиции. Рядко Европа - в многото й конфигурации - се е изправяла пред подобна нестабилност, каквато в момента има между "пространство" и "място". Възможно ли е връщане към наследената от XIX век система от национални държави да възстанови този баланс?
