Сигурна съм, че ако Господ е Главен редактор, някой ден ще ми потърси сметка за резултатите от всеки текст, който съм писала. Ще извади една дебела папка с мои публикации, прономеровани и прошнуровани, един голям молив и ще започне да отмята.
"Така... Писала си за това... така... А обърна ли внимание какво стана после? Май не си? Хм. Ами след това? А след това?"
Сигурна съм, че след всеки въпрос ще ставам все по-мъничка, докато накрая стигна размера на точката накрая на някое от публикуваните изречения. И тогава Главният редактор (Господ) ще наплюнчи показалец, ще ме улови и ще ме залепи в края на най-безотговорното ми изречение. После ще затвори папката и ще я прибере на някой прашен рафт, редом с други папки и други съдби.
Ако цялата тази история беше част от холивудски филм, съдбите на хората, за които съм писала най-безотговорно, щяха да се прожектират пред мен на екран. Със съответните връщания назад и превъртания напред. А в горния десен ъгъл на екрана щяха да се трупат моите години в чистилището във вид на папка с публикации.
В българската действителност извън този въображаем филм обаче, писането е най-безотговорното занимание. Нещо повече, също както никой не обръща внимание на некролозите върху цигарените кутии, на които кратко и ясно е написано "Пушенето убива", никой не обръща внимание и на резултатите от писането. А би трябвало върху всеки бял лист да има същото предупреждение: "Писането убива".
Писането убива, независимо че си писал, воден от светлата идея за свободата на словото и правото на обществото да знае.
Писането убива, защото си вярвал, че подреждаш света, докато в същото време си наливал гориво на нечий двигател, за да използва твоите думи за своите цели. И те не са имали нищо общо с правото на обществото да знае истината, а с желанието му обществото да научи това, което на него му е удобно.
Писането убива, защото си изпълнявал поръчки, докато си се бил в гърдите, че не изпълняваш поръчки. И си заклеймявал тези, които изпълняват.
Писането убива, защото си поднесъл на тепсия победата на някой плужек, на някой ламтящ за слава и пари негодник, на някой самовлюбен и безскрупулен политик бизнесмен, който е осребрил твоята истина, а на теб е хвърлил трошици според сключения договор.
Писането убива, защото си мислел, че произнасяш присъди в името на народа, докато всъщност е било в името на нечия облага.
Писането убива. И убива не само тези, за които то се отнася. Те може и да оцелеят с горчив вкус в устата. То убива бавно и сигурно тези, които пишат.
Затова тези дни, докато чета поредните убиващи думи, уж в името на някаква свобода, преди да стане публично ясно в името на какво всъщност са написани, ми се иска повече от всичко да погледна в очите авторите на тези текстове. Докато още вярват, че защитават истината.
Просто защото съм се нагледала на мъртви очи.
Мило гневниче: Искам преди всичко здраве, най-вече психическо
