Седейки в офиса на един порутен хотел, на един смотан остров, в едно не толкова красиво море, се заслушах в една песен от т.нар. българска поп музика и ми се насълзиха очите. Без грам лицемерие или шовинизъм.
Избягах! Избягах от моята родина, преследвайки и аз не знам какво - успех, реализация. Shit! Аз избягах, но България не избяга от мен. И сега си живуркам по странен начин, изключила сивото си вещество, защото извън пределите на родината не ти трябва. Никой не те напряга, нещата се случват, ти си ходиш роботизиран на работа и туй то! Ама наистина!
Искам да разкажа какво е да си само момиче в т.нар. ЧУЖБИНА. Е, гадно е, с излизането от самолета, в който имаше повече българи, отколкото на мач Левски-ЦСКА, ме удари една гореща вълна по носа, заби се в белите ми дробове, и ако се замисля, още си е там.
И така, та значи аз съм на двадесет и пет години, с две висши образования, 3 чужди езика и не знам дали за някого е важно - много прочетени книги, неколкократно разбито сърце и една чудна усмивка.
Та слязох аз с цялата си прелест (и емоционален багаж) на въпросното летище, и се огледах. Вече споменах тежестта на въздуха, и видях малко плешиви палми, много мургави хора, досущ приличащи на нашите "алтернативни българи", както е модерно да се казва, и ми се дорева, ама истински.
Това ли е? В София си имам и роми и плешиви палми, тук-там даже и кон с каруца. Ама не, аз ще успея! Сам самичка! Преглътнах буцата в гърлото си, хванах си такси със съмнително изглеждащ шофьор и казах адреса на предварително намерената работа чрез агенция във България (между другото, доста скъпо удоволствие, тези хора са милионери, честно) и потеглих.
Мислено "благодарих и благослових" Бойко Борисов, барабар с всичките му министри и замковци, тези преди него и тези след него, които направиха така че да виждам семейството си по Skype, да търся късмет навънка и да плащам чужди данъци.
"Благодарих" и за перспективите, които ни завещаха всички, които изнасилваха прекрасната ми държава, докато хората, опитвайки се да свържат двата края, оскотяха до степен имбецил.
Както обясних на една приятелка от Унгария, не знам къде ни е проблемът, човек до човек сме прекрасни хора, заедно нещо не се случва.
Ама ние си го знаем, не сме добри в отборните спортове!
Така започна моята драма.
Самолетът все още беше с един колесник във въздуха, когато за гърлото ме стисна носталгия- все едно Гробаря ми беше направил задушаващо тръшване, а след това Фидосова ми беше седнала на гръкляна. А когато зад гърба ми остана софийския смог се разревах с половин глас, а до мен с цял, ревеше най добрия ми приятел- Евлоги. С него щяхме да се разделим на Франкфурт на майната си. Той прехващаше самолета за Бряг на слоновата кост, а аз все още не знаех къде отивам, тъй като агенцияте която ме пращаше, не знаеше дали ще оцелее до утре. Не, вие представяте ли си, човек да получи по добра реализация в Кот д`Ивоар отколкото в България?! Дори талантлив човек като Дрогба е избягал от там! Еми, благодаря ти Дянков... Евлоги си бършеше сополите с дипломата от холандски университет, но не се притеснявах много. Оставаха му поне още 4-5, плюс 12 сертефиката и 32 удостоверения за различни скилове- от владеене на макраме, до ползване на кримско – татарски диалект. Евлоги щеше да е администратор в африкански хотел. А аз- мениджър. Все още не знаех на какво. И къде. През мр3-ка и на три реда пред мен, се процеждаше “Горчиво вино” на Веско Маринов, което ми докара нова порция вселенска мъка... Бъди в живота ми като калинка, излитнала от топлата ми длан към някоя звезда под свода синкав, в която винаги ще бъда взрян... ... даже си припявах с хълцане, а Евлоги биеше глава в предната облегалка в някакви самоубийствени пориви, явно дочул пенсионерския бард... докато предноседящия не се обърна. Възмутен скандинавец с габарити на вагон от пътнически превози: “Правиш ти какво?”, попита масивния като инфаркт викинг. От което разбрах две неща- че ни е усетил, че сме българи преди да проговорим и че “йода” изказа му не следва да ми образува хумор, тъй като можеше да е последното нещо на което ще се смея през ненапъпилия ми 25 годишен животец. На немското летище Евлоги хукна като обезглавена кокошка, за да търси WC, тъй като респектиран от копелето на Тор се беше стискал през целия полет в опит да не го безпокои. Повече не го видях. Аз се качих на следващия полет който обещаваше карибски острови, но слизайки по стълбите на аероплана в носа ме блъсна арктически студ, а белите ми дробове се изпълниха с толкова скреж, колкото не е образувал 30 годишен хладилник през годините на своята експлоатация. Черният ми пък, се превърна в кубче лед и сега пия уискито си чисто. Оказа се, че съм излъгана, преметната и префакана от полуфалирата ми агенция. Според посрещача- бъдещ шеф, щях да съм супервайзор на пингвинска ферма. Каквото и да значеше това. Пейзажът беше бял. Пистата беше бяла, небето беше бяло. Без съмнение се намирах в рая на бялото, където кремавото щеше да изглежда като хлебарка в прясно мляко. Затъжих се за контраст- един катун в центъра на бялото течение, щеше да промени характеристиките му. За съжаление тук май нямаше пункт за вторични суровини, а знаем, че циганин без пункт за скрап, е като Стоичков без син буркан. Веднага щом се озовах на завет в помещение, напомнящо извънбрачна връзка между фургон и каравана, а температурата се повиши до минус 15 градуса, отворих лаптопа и зачаках. Дори когато за пръв път гаджето ми намери G- точката не съм се радвала така, както когато намерих Wi-Fi без парола. Започнах да пиша до webcafe.
Takeshi много ми хареса.