Аз съм дезертьор

Аз съм дезертьор, граждански дезертьор. Вероятно съм и предател, на Родината, враг на Отечеството, романтичен и меланхоличен хъш по Вазовски, гледайки България отдалеч и милеейки за несъстоялото й се прераждане.

Но аз съм човек, обикновен и смотан, способен на емоции, титанични и полярни, на обич и гняв. Същият този гняв, който преди 3 години надделя и "учтиво" ме изпроводи до Терминал 2, с един спален чувал и празно сърце. Защото не издържах!

Не издържах на покварата, на проядеността и на изгнилостта на държавата си. Защото се борих, с мои си средства, с моя си казуса, "продавах" словото си и слагах каузи в устите и под пръстите на политици и вярвах, че така мога да променя системата, да я преборя. Не успях, провалих се, дезертирах.

Но имах своята кауза, вярвах в нея и знаех, че словото ми въздейства, пък макар и на малцина. Няма нищо по-хубаво от това един млад човек да има кауза, да вярва и да мечтае. Всички тези глаголи, подредени като перлена огърлица не означават нищо, ако няма кой да ги облече в смисъл. Но за мен - те са смислени.

Мнозина мислят, че съм оставила каузата си. Че дезертирах и се отървах, бързо, леко и безпроблемно. Така е, направих го! Но само тези, които са минавали по този път, биха могли да знаят какво е. Да оставиш живота си зад гърба си, семейство, близки и приятели, да отидеш на панихида на погребаното си достойнство и уважение, което си градил с години, да се изправиш срещу страха си и да се втурнеш в мрачното и тъмно бъдеще, нарамил само едното си име и гордостта, че си българин.

Но го направих, имах смелостта да намеря начин каузата ми да заработи. Нали знаете, ако последователно се подхожда по един и същи начин, няма как резултатът да е различен. Днес тази Родина, за която ми капе кръв от сърцето, е разлюляна от протести и демонстрации, хаштагове и революции. Дълбоко вярвам, че ще успее, ако поне половината от тези хора имат кауза. Кауза за себе си и държавата, в която искат да живеят. Дано!

Но отдалеч, за жалост не разпознавам тази кауза, защото, за да имаш кауза, трябва кураж, здраво дупе и смелост да си напуснеш зоната на комфорт, да разбереш какво губиш и какво искаш. А не да ходиш на протест сутрин преди работа и вечер, пак след работа. Но пък виждам романтични искания, виждам едни хора, на които яко им е писнало и искат промяната на всяка цена. Почти като да си напуснеш работата в период на криза и да нямаш план Б.

За тези 3 години в Швеция, съм видяла и хубаво и лошо от този рай в Скандинавия. Срещала съм изключителни скандинавци, но и доста хаховци, преживяла съм емоции за цял един живот и не съжалявам. Имала съм моменти, в които съм живяла в спалния си чувал на пода, била съм бездомна и единственият ми "дом" е била компютърната зала на Стокхолмския университет.

Но не се отказах, защото имах кауза, лична и обществена. Срещала съм българи тук, които са оставили гражданството си и претендират, че милеят за България, без да са нейни граждани, срещала съм и такива, които се срамуват от произхода си.

Защото, видиш ли, шведите нямали добро мнение за българите. Наричали са ме циганка (просто с това свързват българите), имало е и едно тенденциозно отношение като към бедната роднина на юг, защото видиш ли каква е България, че да има отношение към "великите дела на Запада".

Отвръщала съм на всичко това с отношение, информираност, образованост и нормалност. Уважението се заслужава, то не идва даром, признанието също. Днес за тях съм "българката, която е умна и образована, говори езици и е нормална".

Научила повече за страната ми от тях самите, изкушена съм от знание за Швеция, което ми позволява да разбера обществото им, а не да го отхвърля. Винаги е по-лесно да отхвърлиш нещо, ако не го разбираш, отколкото да се опиташ да го разбереш и приемеш.

Всичко е въпрос на избор. Моят избор бе да дезертирам, да спя в спалния си чувал и да разказвам на чужденците за величието на страната си и произхода си. В този смисъл, аз изпълвам каузата си със смисъл. Разказала съм за България на стотици хора, граждани на света, от различни националности, раси и религии.

Изкушила съм стотици хора да прочетат повече за България и да искат да научат повече, повлияла съм им да дойдат и да я разгледат, начертала съм им маршрути, скици, и съм им разказала най-искрените си и лични истории за Родината си. Тези, в които вярвам и които са моята кауза. Защото моята кауза съм я изстрадала, и дълбоко вярвам, че съм направила много повече за България днес, отколкото преди, "продавайки" каузата си в слово.

Иска ми се всички тези граждани днес по улиците на София да имат своята кауза и да успеят. Заради себе си, аз вече съм дезертирала. Сега е важна тяхната победа.

Но това, което виждам е, че една хаштагната революция, при която всяко различно мнение онлайн бива блокирано, а коментарите за блокирания юзър са дълги, колкото новооткрито трасе от магистрала на Бойко Борисов. Не, благодаря, такава "демокрация" не искам.

Не искам демокрация и плурализъм на базата на отричането, в която мнението на "самопровъзгласилия се онлайн водач" е единствено. Не, това напомня на едни други времена.

Не искам да чета мнения на образовани и смислени хора, които според естественото на протестите през няколко месеца са ту с едните, ту с другите.

Не искам да чета "мълчанието им" през февруари и "агресивността" им през юни. Или обратното!

Не искам и да чета самозабравили се културтрегери и интелектуалци, които вярват, че тяхното мнение е единствено и меродавно.

Не, благодаря, такава "диктатура на гражданствеността" не ми е нужна.

Мнението ми, ще кажете няма значение, аз съм дезертьор? А и кой знае колко вече са ме блокирали от листата си с приятели в социалните мрежи.

Но не! Мнението ми има значение, заради мен самата, заради националността ми и заради онова, в което вярвам.

Швеция ме научи на много неща. Но най-вече ме научи да обичам България още повече и да ми горят ушите от разкази за нея. Не съм си хвърлила гражданството, както са го направила мнозина и милеят скришно и под сурдинка за нея. Не съм и герой и не очаквам благодарности, та аз съм просто един дезертьор.

Но дезертьор по граждански, от онези, които спят спокойно и щастливо с поредната история за страната си. От такива има нужда България днес - от смели граждани, готови да напуснат комфорта си, за да защитят каузата си. Чудя се, гледайки България от разстоянието на социалната мрежа, така както Вазовите хъшове са я гледали отвъд Дунава, колко ли такива има сред тези хиляди днес по софийските улици?

Да, аз съм дезертьор, но с кауза. А вие?