До някое време въобще не ти пука имаш ли съседи, нямаш ли и кои са те. Така де, ерген си, прибираш се късно, преспиваш набързо и бягаш от събранията на „етажната собственост" като дявол от тамян.
После почваш да прекарваш повече време вкъщи, навъждат се някакви деца, над чийто сън бдиш като орел, самият ти си недоспал и прочее битови идилии. Тогава започваш да схващаш, че твоят дом е твоята крепост, но знамето ти е забито насред варварски земи, обитавани от Твоите Мили Съседи.
И така, следва типология и класификация.
Съседи по панелка
Тези са архетипните. Непременно има поне едни, които си оставят подпетени чехли пред входната врата. Едни, които слушат гръмко чалга денем, но, алелуя, много рядко късно нощем. Поне едни - а всъщност може би поне половината - които си хвърлят фасовете и трохите през балкона. (А ако никой не ги гледа, и други работи.) Поне едни, които редовно трасират пътя до мазето, където държат лютеница, че даже и кисело зеле. Едни, чието куче препикава асансьора.
В панелка имах и най-якия домоуправител на всички времена. Бивш партиен секретар или нещо подобно. Хора, мениджъри - ако всяка фирма има поне един такъв човек на щат, БВП ще се учетвори. Човекът пребоядиса целия вход от седемдесе и нам-си-коя година, оправи покрива, не остави асансьора развален повече от 2 часа, нито крушките на стълбите изгорели. И това срещу съвсем скромна месечна вноска и абсолютно никаква далавера за самия него. Поклон.
Съседи по гъзарски квартал (стара кооперация)
С две думи: червени бабички. Мразят да правиш купони. Мразят да водиш гаджета. Мразят да форсираш двигателя под прозореца им. Мразят и всички останали форми на разумен живот. Имат две оръжия срещу теб: телефон 166 и тежък предмет от бита, например точилка. Положителни черти на този тип съжителстване: няма.
Съседи по гъзарски квартал (нова кооперация)
За тях мога да напиша епос в три действия и епилог. На първо място, никога не можеш да се добереш до гаража си, защото алеята към него е завардена от техните коли. (50% от домакинствата във въпросната кооперация притежаваха шевролет каптива.) На второ, много се обичат и харесват едни други - непрекъснато си организират събрания, ходят си на гости, държат се лицемерно-дружелюбно и недоумяват защо не си един от тях. Плюсът на този вход: той е единственото място, където можеш да си оставиш детската количка или каквото и да е ценно насред стълбището, без никой да го пипне с години.
Съседи по идеален център
Първите си такива не ги познавах въобще. Рядко ги срещах пред асансьора с решетка, но и как да ги срещам по-често в два през нощта? Виж, следващите надминаха всичките ми очаквания. Входът в центъра често няма домоуправител, но има цял пантеон от уникати. Пияница без доходи, който е завършил история и „иначе е умно момче". Ненормалната му, очевидно някога свръхамбициозна майка, с която са в непрестанни скандали - понякога се чудя как у тях изобщо остава оцеляла покъщнина. Клюкарката, която живее сама с неомъжената си дъщеря и нейните играчки. Чужденката (във всеки вход в центъра има поне един чужденец). Лекарката и адвокатът, и кабинетите, и офисите. Вдовец-лалугер, който се крие в дупката си на първия етаж и наднича през прозорче-амбразура. Но - никога не отваря, ако случайно търсиш ключа от елтаблото. О, да, съжителството в центъра е чиста поезия. Стига да не вкараш живота си в техния хекзаметър.
Други
Да не забравяме и разните му там елементи, които остават неизменни, независимо къде и с кого живееш. В „Гео Милев" под прозорците ми имаше гаражен сервиз. Но и във всички други квартали, където съм попадала, задължително има поне една кола, около която в делник или празник се суетят минимум двама мъже с намаслени работни дрехи. Имам чувството, че лежането под москвича е иманентна част от българската народопсихология.
Накратко, най-добрите съседи са онези, с които нямаш вземане-даване. И помни, че винаги може и по-лошо - в Швейцария например са широко разпространени бабичките, воюващи с мъжете, които пикаят прави на горния етаж. И това е тяхно законово право. Без майтап.
